Майн Рид - Квартеронката

През цялата нощ сънят ми беше неспокоен — ту бълнувах, ту изпадах в полусъзнание.

Сутринта се събудих не много ободрен от нощната почивка. Известно време лежах, припомнях си събитията от миналия ден и разсъждавах какво трябваше да предприема.

След малко реших да отида направо в плантацията и на място да разбера как стоят работите.

Станах от леглото с това намерение. Когато се обличах, погледът ми падна на едно писмо, което лежеше на масата. На него нямаше пощенска марка и беше надписано с женски почерк, тъй че се досетих откъде беше.

Скъсах плика и зачетох:

Днес според законите на Луизиана аз ставам пълнолетна, но няма по-нещастна от мене в цялата страна. Слънцето, което изгря в деня на моето пълнолетие, свети и върху моето разрушено щастие!

Имах желание да направя щастлив поне вас: да докажа, че зная как да бъда благодарна, но уви! Това вече не е в моята власт. Аз не съм вече собственица на плантация Безансон, не съм вече господарка на Аврора! Аз изгубих всичко и сега Йожени Безансон е просякиня. Ах, мосю, това е тъжна история и не зная какъв ще бъде нейният край.

Уви! Има скърби, които се понасят по-тежко, отколкото загубата на имот. Тази загуба може с време да се възстанови, но отчаянието от несподелената любов — любов силна, единствена, чиста, каквато е моята — ще трае дълго, може би завинаги!

Искам да знаете, мосю, че в горчивата чаша, поднесена ми от съдбата, няма нито една капка ревност или упрек. Самата аз съм виновна за отреденото ми страдание.

Сбогом, мосю! Сбогом и прощавайте! По-добре е никога вече да не се срещаме. О, бъдете щастлив! Никакво мое оплакване никога не ще стигне до вашите уши, за да затъмни слънчевия блясък на вашето щастие. Отсега нататък само стените на Sacré coeur 114 114 Sacré coeur (фр.) — Светото сърце — Б.пр. ще бъдат свидетели на скърбите на нещастната, но благодарна

Писмото носеше дата от предишния ден. Аз знаех, че това беше рожденият ден на девойката, както се казва обикновено, денят, в който тя ставаше пълнолетна.

„Бедната Йожени! — помислих си аз. — Нейното щастие свърши заедно с непълнолетието й. Бедната Йожени!“

Сълзи се стичаха по бузите ми, когато свърших да чета. Избърсах ги бързо, позвъних и поръчах да ми оседлаят коня. Побързах да се облека; конят скоро бе докаран пред вратата, качих се и препуснах към плантацията.

Скоро след като напуснах селището, застигнах двама мъже, които също бяха на коне и отиваха в същата посока, само че яздеха по-бавно от мене. Те бяха облечени в дрехи, каквито обикновено носят плантаторите, и всеки нехаен наблюдател би ги взел за такива. Обаче в тях имаше нещо, което ме накара да помисля, че не бяха нито плантатори, нито търговци, нито хора, свързани с някои от обикновените занаяти. Забелязах това нещо не по дрехите им, а по някакво особено изражение на лицата. Не мога добре да опиша това изражение, но винаги съм го забелязвал в лицата и чертите на хора, които имат нещо общо с прилагането на законите. Дори и в Америка, където няма униформи и значки, съм се чудил на тази особеност — дотолкова, щото ми се струва, че бих могъл да разпозная детектив, облечен и с най-прости дрехи.

У въпросните двама мъже това изражение бе силно подчертано. Не се и съмнявах, че бяха по някакъв начин свързани с изпълняването на законите. Нямах никакво съмнение, че бяха полицаи или пълномощници на шерифа. След като им хвърлих само един бегъл поглед на минаване, не бих се занимавал повече с тях, ако всичко това не беше свързано с други обстоятелства, за които мислех в този миг.

Не ги поздравих, но като минах край тях, можах да доловя, че моето присъствие не беше безинтересно за тях. Като се обърнах назад, видях, че единият се беше приближил до другия и двамата оживено разговаряха, а по ръкомаханията им можах да разбера, че говореха за мене.

Скоро ги изпреварих много и престанах да мисля за тях.

Бях избързал напред, без да имам някакъв предварителен план за действие. Ръководеше ме единствено мигновеният ми подтик и мислех само как да стигна къщата и да узная за положението на нещата било от Йожени, било от самата Аврора.

Така, без много да се замислям, стигнах до самата плантация.

Сега реших да яздя по-бавно, за да имам няколко минути на разположение да събера мислите си. Дори спрях за малко. Речният бряг правеше тук лека извивка навътре, а пътят я пресичаше като хорда на дъга. Отрязаната част беше пустош — общинска мера — и тъй като нямаше никаква ограда, аз напуснах пътя и насочих коня си към брега на реката. Там го спрях, но останах на седлото.