Майн Рид - Квартеронката

— Но как смяташ да живееш? Не можеш да съществуваш тука вечно? Откъде ще намираш храна?

— Не бойте се, сподарю Едуард. Габ винаги намира много ядене; това не е страшно. Бедният беглец има приятели в плантациите. После той крадне, колкото да живее… ха-ха!

— О!

— Габрел няма нужда да краде сега освен царевица и дини. Вижте кво донесе Зип на него! Зип дойде снощи до края на гората и донесе ей тая плячка. Ама, сподарю, вие извините мене. Аз забравих, че сте гладни. Земете малко свинско, малко пиле. Хло ги готви тях… хубави са… вие яжте.

С тези думи той постави дървената чиния с цялото й съдържание пред мене; сега разговорът се прекъсна, тъй като и аз, и моят другар се нахвърлихме на гозбите с голяма охота.

Дините се оказаха прекрасен десерт и не по-малко от половин час ние продължавахме да се борим с пристъпите на глада. Най-после победихме, обаче едва когато припасите на беглеца доста понамаляха.

След обеда седяхме дълго и приказвахме. Не ни липсваше и тютюн. Моят другар имаше между запасите си и няколко връзки сухи тютюневи листа и лула, направена от царевичен кочан, с дръжка от тръстика, през която пушекът добива цялото благоухание на най-скъпата хаванска пура.

Донякъде от благодарност, задето ми беше спасил живота, у мене се събуди дълбок интерес към беглеца и разговорът ни все се въртеше около неговите кроежи за бъдещето. Той нямаше още никакъв план за избавление, макар че беше мислил да направи опит да стигне Канада или Мексико, или да се измъкне с някой параход през Нови Орлеан.

Сетих се за един план, но не го казах на Габриел, защото може би нямаше да успея да го изпълня. Помолих го обаче да не напуска сегашното си убежище, докато не дойда да го видя пак, и му обещах да направя, каквото мога, за да му намеря по-милостив господар.

Той на драго сърце се съгласи с предложението ми и тъй като слънцето вече залязваше, аз започнах да се приготовлявам да напусна езерото.

Уговорихме какъв ще е сигналът ни, та когато дойда пак да го посетя, да докара пирогата, за да ме пренесе. След като уредихме и това, ние отново се качихме на лодката и потеглихме към плантациите.

Скоро преминахме през езерото и след като вързахме добре лодката до поваленото дърво, запътихме се през гората. Сега, когато ме водеше Габриел, пътеката беше много лесна. Както вървяхме, от време на време той ми обръщаше внимание на разни знаци, изсечени по дърветата, и други белези, по които да мога да я намеря пак.

След по-малко от час ние се разделихме в началото на полето: негърът отиде на някаква уречена среща, а аз продължих към селището; пътят към него беше между два реда огради, тъй че не можех да се изгубя.

Не беше много късно, когато навлязох в селото. Промъкнах се крадешком през улиците, понеже не желаех да ме забележат. За нещастие, за да си отида в стаята, трябваше да премина през бара на хотела. Беше тъкмо преди вечеря и всички се бяха събрали в салона на бара и край входа.

Изпокъсаните ми дрехи, страшно изцапани с кал и на места с кървави петна, не можеха да не обърнат внимание и всички ги забелязаха. Хората се обръщаха и зяпаха подире ми. Безделниците ме гледаха с изумление. На минаване през хола и през бара някои ме питаха къде съм бил. Един се провикна:

— Хей, господине! Май че с котки сте се драли, а?

Аз не му отговорих, но побързах да се кача по стълбите и си отдъхнах едва когато останах сам в стаята си.

Бях много зле изподран от храстите. Раните ми имаха нужда от превързване. Изпратих човек да повика Райгарт. За мой късмет той си бил в къщи и след няколко минути дойде в хотела заедно с моя пратеник. Когато влезе в стаята ми, закова се на място, втренчил в мене изненадан поглед.

— Драги мой, къде сте били? — запита ме най-сетне той.

— В блатата.

— Ами тези рани… скъсаните дрехи… кръвта?

— Драскотини от шипове, нищо повече.

— Но къде сте били?

— В блатата.

— В блатата! С кого сте се били?

— Ухапа ме гърмяща змия.

— Какво. Ухапа ви гърмяща змия? Сериозно ли говорите?

— Това е самата истина… но аз взех противоотрова. Излекуван съм.

— Противоотрова! Излекуван! С какво сте се излекували? Кой ви даде противоотрова?

— Един приятел, когото срещнах в блатата.

— Приятел в блатата! — възкликна Райгарт с нарастващо изумление.

Почти бях забравил, че не биваше да издавам тайната си. Разбрах, че бях говорил непредпазливо. Любопитни очи надзъртаха през ключалката на вратата. Наострени уши се мъчеха да доловят всеки звук.