Майн Рид - Квартеронката

— Сподарят Едуард скоро ще види — отвърна той на моя въпрос. — Моля, сподарю — продължи той, — подръжте малко змията… ама да не допира земята… проклетите кучета ще я помиришат!

Аз го освободих от товара му, хванах змията, както ме беше помолил, и мълчаливо го загледах.

Ливанският бор обикновено има прав гол дънер и пирамидообразна корона и често няма клони на петдесетина фута от земята. В този случай обаче няколко вейки стърчаха от ствола на по-малко от двадесет фута. Те бяха натежали от големи зелени шишарки по пет инча на дължина и по всичко личеше, че моят другар искаше да се сдобие именно с тях, макар и да нямах ни най-малка представа за какво му трябваха.

След малко той си намери дълъг прът и с него събори няколко шишарки заедно с клоните, на които растяха.

Когато видя, че е събрал достатъчно за целта си, той спря и захвърли пръта.

Какво ли щеше да прави след това? Наблюдавах го с нарастващ интерес.

Той събра шишарките и клонките, обаче за моя изненада захвърли шишарките. Значи те не му трябваха, а му трябваха младоците, които растяха на края на клонките. Те бяха червенокафеникави на цвят и гъсто покрити със смола — понеже „Pinus toeda“ е по-смолист от всички други дървета от това семейство и изпуска силна благоуханна миризма, отдето идва и едно от простонародните му имена.

След като напълни и двете си шепи с филизи, моят водач се наведе и натърка със смола подметките и горнището на грубите си обуща. После се приближи до мене, наведе се и намаза по същия начин и моите ботуши.

— Сега, сподарю, вие добре… проклетите кучета няма да помиришат стария Габ… това заличава следите. Хайде, сподарю Едуард, хайде да вървим.

Като рече това, той отново нарами змията и потегли, което ме накара да тръгна по стъпките му.

Скоро след това навлязохме в кипарисовата гора. Там почти нямаше шубраци. Гъсто израсналите черни таксодиуми бяха заграбили пространството; чадърообразните им корони бяха обрасли с белезникави епифити 110 110 Епифит — растение, което расте върху друго растение, без да се храни от него, т.е. не е паразит. — Б.пр. , чиито олюляващи се завеси закриваха слънцето; иначе тази богата почва щеше да подхрани пищна тревиста растителност. Обаче сега ние се намирахме в пределите на ежегодното наводнение и много малко растения биха могли да виреят тук.

След известно време забелязах, че се приближаваме към някаква застояла вода. Нямаше явен наклон, но влажният блатен въздух, гласовете на крякащите жаби, от време на време писъкът на някоя блатна птица или ревът на алигатора ми подсказваха, че наблизо има някаква водна площ — някое езеро или блато.

Ето че се намерихме на неговия бряг. Беше голямо блато, при все че погледът обхващаше само малка част от него, понеже огромните дънери на кипарисовите дървета, които се издигаха направо от водата, почти се допираха един до друг! Черните коренища се подаваха тук-там над повърхността; фантастичните им очертания напомняха страхотни водни демони и придаваха на гледката свръхестествен вид. Под този свод водата изглеждаше черна като мастило, а въздухът беше тежък и подтискащ. Тази картина можеше да послужи на Данте за неговия „Ад“.

Когато се приближихме до това мрачно блато, моят водач спря. Огромно дърво, расло някога на брега, сега беше паднало, и то тъй, че върхът му лежеше доста навътре във водата. Клоните му още не бяха изгнили и паразитните растения все още се държаха по него на гъсти снопчета и го правеха да изглежда като куп безредно нахвърляно сено. Една част от дървото беше под водата, а друга — и то доста голяма — още стърчеше съвсем суха над повърхността. Моят водач се беше спрял при корените на това дърво.

Той постоя там само миг, докато го настигнах.

Щом дойдох, той се качи на дънера, направи ми знак да го последвам и се запъти по ствола към върха му. Аз се покатерих и мъчейки се да пазя равновесие, тръгнах подир него.

Когато стигнахме до короната на дървото, навлязохме между дебелите клони и заобикаляйки ги, продължихме към най-горните вейки. Смятах, че там ще стигнем до място за почивка.

Най-после моят другар спря и тогава за мое изумление видях във водата, скрита под мъха, една малка пирога. Беше толкова добре прикрита, че не можеше да се види отникъде другаде освен от мястото, където стояхме сега.

„Значи това е то, за което трябваше да се промъкнем по дървото“ — помислих си аз.

Като видях пирогата, сетих се, че сигурно ще отидем още по-нататък. Негърът отвърза лодката и ми направи знак да се кача.