Майн Рид - Квартеронката

Очаквах негърът веднага да сложи край на нейната борба, като я убие, и се приготвих да му помогна с двуцевката си.

— Не, сподарю — извика той с умоляващ тон, — за бога, недейте! Недейте стреля с пушката. Сподарят забравя, че този беден негър е беглец.

Разбрах мисълта му и свалих пушката.

— Освен това — продължи той, — искам да покажа още нещо на сподаря; той обича да вижда интересни работи… иска ли да види един голям фокус на змията?

Казах му, че искам.

— Добре, тогава моля сподаря да подържи тази пръчка. Аз отивам да взема нещо. Ей там виждам едно чудесно растение; виждам го в камъша, много рядко нещо. Дръжте, сподарю, докато ида да го взема.

Аз поех пръчката и я задържах в нужното положение, макар и не без известен страх от отвратителното влечуго, което се извиваше и гърчеше в краката ми. Нямаше защо да се боя обаче. Чаталът притискаше гадината точно за врата и тя не можеше да вдигне глава да ме ухапе. Колкото и голяма да беше, единствената опасност се криеше в зъбите й, защото crotalus-ът противно на змиите от семейството constrictor почти не може да удушва.

Габриел се беше скрил всред храсталаците, но след няколко минути го видях да се връща. Той носеше в ръце растение, което също бе издърпал с корен. Както предишното, и това беше тревиста билка, но с много по-друг вид. Листата й бяха сърцевидни и островърхи, стъблото беше извито, а цветовете му тъмноморави.

Когато негърът се приближи, видях, че дъвчеше някои части на листата и корените. Какво ли смяташе да прави?

Той не ме остави дълго в недоумение. Щом стигна до мене, наведе се и изплю доста сок върху главата на змията. След това взе пръчката от ръката ми, издърпа я и я захвърли настрана.

За мое изумление той пусна змията на свобода. Без да губя време, аз отскочих назад и се качих на дънера.

Съвсем иначе постъпи моят другар, който отново се наведе, хвана отвратителното влечуго, вдигна го безстрашно и спокойно го метна на врата си, сякаш беше въже!

Змията не се опита да го ухапе. Нито пък прояви някакво желание да се избави от неговите ръце. Изглеждаше зашеметена и безсилна да го нападне!

След като си поигра с нея няколко минути, бамбарът я захвърли пак на земята. Дори и там тя не направи опит да избяга.

Змиеукротителят се обърна към мене и ми каза с победоносен тон:

— Сега, сподарю Едуард, аз отмъстих зарад вас. Гледайте туй!

С тези думи той натисна с палец гърлото на змията така, че тя отвори широко уста. Можех много ясно да видя страшните й зъби и отровните жлези. Сетне негърът поднесе главата й близо до устните си, цръкна тъмна плюнка в гърлото й и пак я захвърли на земята. До този миг не беше употребил нищо, което да убие една толкова жизнеспособна гадина като змията, и аз все още очаквах да видя как влечугото ще избяга. Нищо подобно обаче не се случи. То не направи никакво усилие да се помръдне от мястото си, а остана да лежи изтегнато, в отпуснати неправилни извивки, без да може да се помръдне, а само леко потреперваше; след по-малко от две минути тези тръпки спряха и по всичко изглеждаше, че змията умря.

— Тя е мъртва — рече негърът в отговор на въпросителния ми поглед, — мъртва като Юлий Цезар.

— А какво е това растение, Габриел?

— А, това е чудесна билка, сподарю; рядко растение… много рядко растение. Хапнете малко от него и никаква змия няма да ви хапе, нали видите! Това растение е за укротителя на змиите.

Ботаническите познания на чернокожия ми другар не се простираха по-далече. В следващите години обаче можах да определя неговото „омайно биле“; то не беше нищо друго освен „Aristolochia serpentaria“, растение много сродно на „bejuco de guaco“, отрова тъй много прославена от перата на Мутис 107 107 Мутис, Хозе Целестин (1732–1808) — ботаник, изследовател на флората на Южна Америка. — Б.пр. и Хумболдт 108 108 Хумболдт, Александър Фридрих Вилхелм (1769–1859) — немски естественик и пътешественик, пътувал в Америка в 1799–1804 г. — Б.пр. .

След това моят другар ме накара да сдъвча малко от тези корени, защото, макар и да беше напълно сигурен в другото лечебно средство, смяташе, че нищо няма да ми стане, ако бъда двойно по-сигурен. Той започна да превъзнася достойнствата на новонамереното биле и ми каза, че искал да ми даде от него вместо от корена сенега, но се отчаял, че няма да го намери, понеже се срещало много по-рядко в тази част на страната.

На драго сърце изпълних желанието му и глътнах малко сок от тази билка. Както и змийският корен, тя беше люта и по вкус напомняше малко на камфоров спирт. Но „polygala“ няма съвсем никаква миризма, докато „guaco“ е силно ароматично и напомня валериан.