Майн Рид - Квартеронката

Стъпих в леката ладия и седнах. Моят другар се качи след мене и като се хващаше за клоните, изведе лодката на открито, далече от върхарите на дървото. Тогава грабна греблото и ние заплавахме безшумно по мрачната водна повърхност.

Първите двеста-триста ярда напредвахме доста бавно. Кипарисовите коренища и огромните дънери на дърветата много начесто препречваха пътя ни и трябваше голяма предпазливост, за да се прекара пирогата между тях. Но аз видях, че моят другар умееше да управлява ладията си и боравеше с греблото сръчно като чипеуа. Той се ползваше с името на голям ловец на миещи мечки и голям риболовец и покрай тези занимания без съмнение беше придобил и умение да управлява кану.

Това беше най-необикновеното пътуване в моя живот. Пирогата плаваше по водата, която повече приличаше на мастило. Нито един слънчев лъч не блясваше отпреде ни. Полумрак цареше и над нас, и около нас.

Ние се плъзгахме през сенчести входове, всред огромни черни дънери, които се издигаха като колони, поддържащи свод от гъсто преплетени вейки. От този жив растящ покрив провисваше печалната бромелия, която се спускаше понякога до самата водна повърхност, тъй че ни бръскаше по лицата и раменете, когато минавахме под нея.

Ние не бяхме единствените живи същества. Дори и това отвратително място имаше свои обитатели. То беше добре прикрито убежище за огромния алигатор, чиито страшни очертания човек можеше да забележи в мрака — той ту пълзеше по някой повален дънер, ту се подаваше из стърчащите кипарисови корени, ту пък плуваше с бавни и безшумни удари на лапите си по черната течност. Можеше да се видят и огромни водни змии, които едва раздвижвайки водата, преминаваха от дърво на дърво или лежаха, свити на кълбо, върху издадените коренища. Блатният бухал прелиташе безшумно, а големи кафяви прилепи гонеха своята плячка — насекомите. Понякога прилепите идваха наблизо и пърхаха пред самите ни лица, тъй че можехме да доловим и зловонната миризма на телата им, и звука от роговите им челюсти, подобен на тракането на кастанети.

Новото в тази гледка беше интересно за мене, но не можех да се освободя от смътния страх, който ме обземаше. Без да ща, в мене се събудиха спомени от класическата литература. Тука бяха въплътени фантастичните образи на римския поет 111 111 Под „римски поет“ авторът подразбира Данте Алигери и по-нататък говори за неговия „Ад“; Стикс — река, която заобикаляла цялото подземно царство; Харон — старец-лодкар, който превеждал душите през Стикс с ладията си. — Б.пр. . Аз плавах по Стикс, а в моя гребец разпознах страшния Харон.

Изведнъж светлина раздра мрака. Още няколко удара на греблото и пирогата се стрелна към ярката слънчева светлина. Какво облекчение!

Сега пред мене се откри широко водно пространство — нещо като кръгло езеро. Туй беше действително самото езеро, понеже онова, което бяхме преплавали, беше само наводнена площ, обрасла с гори, която през известни сезони почти съвсем изсъхва. Езерото, наопаки, беше постоянно и твърде дълбоко, щом в него растяха дори кипариси, които обичат блатисти места.

Не беше много голямо по размери — около половин миля. От всички страни беше заградено от гора, обрасла с мъх, която се издигаше наоколо като сива стена, а точно в средата му растяха няколко дървета от същия вид, които отдалече изглеждаха като остров.

Това самотно езерце съвсем не беше тихо. Напротив, то разкриваше пълен с движение живот. Като че ли тук си бяха дали среща най-различни диви пернати същества, които населяват големите marais 112 112 Marais (фр.) — блата. — Б.пр. на Луизиана. Имаше бели чапли, ибиси — и бели, и алени, — различни разновидности на Arbeibae, жерави и червени фламинго. Виждаше се и единствената по рода си и рядка анхинга, която плува с тяло под водата и само змиеподобната й глава едва се показва над повърхността; виждаха се и бели тромави пеликани, застанали на стража за своята плячка. Повърхността на езерото гъмжеше от плуващи птици; различни разновидности на Anatibae — лебеди, гъски и патици. Над тях се носеха ята чайки и дъждосвирци, диви патици със свистене разсичаха въздуха със силните си крила.

Не само водни птици бяха избрали това усамотено кътче за свое любимо убежище. Морският орел се виждаше да кръжи над водата и току да се стрелка надолу като падаща звезда върху някоя нещастна риба, излязла много близо до повърхността; понякога той отстъпваше плячката си на тираничния Halietus. Такива бяха разнообразните видове пернати, представили се пред погледа ми при навлизане в това усамотено езеро всред гората.