Майн Рид - Квартеронката

При все че жителите на Мисисипи в никой случай не са любопитни по природа — каквото и да приказват за тях клюкарите туристи, — но необяснимият нещастен вид, който имах при завръщането си, беше достатъчен да събуди известен интерес дори и у най-равнодушните хора. Много от гостите на хотела бяха се събрали в коридора пред вратата на моята стая и оживено се питаха един друг какво ми се е случило. Аз можех да чуя разговора им, макар че те не знаеха това.

— Трябва да се е бил с пантера! — подхвърли въпросително един.

— С пантера или с мечка — отвърна друг.

— Кой знае какво е било, ама във всеки случай дива гадина е било… опитал й е зъбите, поне това може да се каже.

— Този е същият, дето повалил Грубиянина Бил, нали?

— Същият — отговори някой.

— Какъв е? Англичанин ли е?

— Не знам. Струва ми се, че е британец. Англичанин ли е, ирландец или шотландец, не знам, ама е здравеняк и знае да пердаши. Бога ми! Съборил Грубиянина Бил и го проснал като дърво на земята, и то само с камшика си, че на туй отгоре взел и пистолетите на Бил! Ха-ха-ха!

— Я го гледай ти него!

— Точно човек за бой с диви котки. Сигурно е убил някой рис.

— Убил го е като нищо.

Мислех, че схватката ми с Грубиянина Бил ми е спечелила врагове в неговата среда, но от тона и общата насока на разговора им ставаше ясно, че съвсем не беше така. Макар и да бяха може би малко докачени, че един чужденец — някакъв си младеж, какъвто бях аз — е победил един от техните грубияни, тези горски жители не бяха много привързани един към друг, а пък и Грубиянина Бил въобще не беше много обичан. Ако бях му „теглил боя“ по някакъв друг повод, положително щях да спечеля разположение с постъпката си. Ала защищавайки един роб — аз, чужденецът, а отгоре на всичко и британец! Е, такова нахалство вече не беше за прощаване. Това пречеше победата ми да бъде пълна и по всяка вероятност щях да остана „белязан човек“ в цялата околност.

Тези забележки ме забавляваха, докато чаках пристигането на Райгарт, макар че много-много не им обръщах внимание. Обаче една забележка, която долетя до слуха ми, изведнъж промени хода на моите мисли. А тя беше:

— Казват, че се увъртал край госпожица Безансон.

Сега вече се заинтересувах. Приближих се до вратата, долепих ухо до ключалката и заслушах.

— Смятам, че се увърта край плантацията — подхвърли друг; тази забележка бе последвана от многозначителен смях.

— Е, в такъв случай — обади се един глас, който заговори по-сериозно и по-натъртено — той се увърта край нещо, което няма да получи.

— Защо? Защо? — запитаха неколцина.

— Може и да получи девойката — продължи същият глас със същия отмерен тон, — но не и плантацията.

— Защо? Какво искате да кажете, г. Моксли? — пак запитаха множество гласове.

— Искам да кажа това, което казвам, господа — отвърна сериозният събеседник, а след това повтори предишните си думи все със същия бавен, проточен глас. — Може и да получи девойката, но не и плантацията.

— Аха! Значи слуховете са верни, а? — каза въпросително друг глас. — Несъстоятелност? А? Старият Гаяр…

— Старият Гаяр е собственик на плантацията.

— Ами негрите?

— До един; шерифът ще прави утре опис.

До слуха ми долетя учудено мърморене. То беше примесено с изрази на неодобрение и съчувствие.

— Бедното момиче! Жалко за нея!

— Няма нищо чудно. Откакто е умрял старият, тя пилее пари на всички страни.

— Някои казват, че той всъщност не й оставил много. Повечето било ипотекирано от по-рано…

Влизането на доктора прекъсна разговора им и ме освободи за момент от мъчението, на което ме подлагаше този разговор.

— Приятел в блатата ли казахте? — отново ме попита Райгарт.

Аз се подвоумих преди да отговоря, мислейки за тълпата пред вратата. Сетне рекох на доктора с тих, убедителен глас:

— Скъпи приятелю, аз преживях едно приключение; както виждате, зле съм изподраскан. Превържете ми раните, но не настоявайте да ви разказвам подробности. Имам съображения, за да ги премълча. Някой ден ще научите всичко, но не и сега. Следователно…

— Стига, стига! — прекъсна ме докторът. — Не се притеснявайте. Чакайте да ви видя драскотините.

Добрият доктор замълча и се зае да ме превързва.

При други обстоятелства превързването на раните ми — защото сега ме боляха — щеше да ме дразни. Но то не ме дразнеше. Това, което току-що бях чул, събуди в мене чувство, което неутрализираше външната болка, и аз не я усещах.

Бях като в предсмъртни мъки.