Майн Рид - Квартеронката

Наблюдавах с интерес гледката. Това беше истинска природна картина и в момента ми направи извънредно силно впечатление, но не и на моя другар, за когото не беше нито нова, нито интересна. За неговите очи тя беше позната картина и той я виждаше в друга светлина. Не спираше да я погледне, а леко потопяваше греблото и караше пирогата към островчето.

С няколко удара на веслото ние пресякохме откритото водно пространство и нашето кану отново се озова в сянката на дървета. Обаче за моя изненада там нямаше остров! Това, което бях взел за остров, беше едно-единствено кипарисово дърво, порасло на плитко място всред езерото. Клоните му, разпрострени на всички страни, бяха покрити с белезникав мъх, който висеше до самата водна повърхност и засенчваше площ от половин акър. Основата на дънера му имаше огромни размери. Грамадни подпори го крепяха от всички страни — те се спускаха право към водата и бяха много високи, тъй че цялата маса изглеждаше не по-малка от обикновена хижа. Дълбоки заливчета се врязваха в него от всички страни и когато минахме под увисналата завеса от мъх, забелязах тъмна хралупа, която показваше, че този изключителен дънер беше кух.

Носът на пирогата се насочи към едно от заливчетата и скоро се удари о дървото. Забелязах няколко стъпала, изсечени в дървото, които водеха нагоре към входа на хралупата. Моят другар ми ги посочи. Крясъците на стреснатите птици не ми позволиха да чуя какво ми казваше, но разбрах, че искаше да се кача горе. Побързах да изпълня това нареждане, излязох от лодката и закрачих по стъпалата.

На края имаше вход, голям колкото да се провре един човек; аз се вмъкнах през него и се намерих вътре в кухото дърво.

Бяхме стигнали целта си. Аз бях в бърлогата на беглеца!

Вътре беше тъмно и трябваше да мине малко време, докато мога да различа нещо. Скоро очите ми свикнаха с полумрака и можах да схвана очертанията на това чудновато дърво-пещера.

Размерите му донякъде ме удивиха. В него биха могли да се настанят десетина мъже — седнали или прави. Всъщност целият пирамидален дънер не беше нищо друго освен една тънка черупка, тъй като сърцевината му беше изгнила. Подът, образуван от падналите débris 113 113 Débris (фр.) — останки. — Б.пр. на гнилото дърво, се издигаше над равнището на водата и беше твърд и сух. Близо до средата забелязах пепел и полуизгорели въглени от изгасен огън; на една страна беше настлан много сух испански мъх, който очевидно се използваше за легло. Старо одеяло, метнато върху мъха, свидетелстваше, че наистина това беше предназначението на мъха.

Нямаше никакви мебели. Един неодялан кипарисов пън, внесен отвън, се използваше за стол, но нямаше нищо, което да служи за маса. Човекът, който беше превърнал тази необикновена пещера в свое жилище, нямаше нужда от разкош, за да преживява в нея. Обаче беше се погрижил за неща от първа необходимост. Когато очите ми посвикнаха с полумрака, можах да различа много предмети, които не бях видял отначало. Едно гърне за готвене, голяма кратуна за вода, тенекиено канче, стара брадва, няколко въдици и една-две парцаливи груби дрехи. Повече от всичко друго обаче ме заинтересуваха няколко неща за ядене, които видях там. Имаше „доста големичка мръвка“ свинско печено, „исполински царевичен самун“, няколко кочана варена царевица и повече от половина печена кокошка. Всичко това беше наслагано заедно в голяма чиния, грубо издялана от божурово дърво, каквито често бях виждал в колибите на негърското селце. До тази чиния лежаха няколко грамадни яйцевидни предмета с тъмнозелен цвят, а до тях други, по-малки, с жълтеникава кора. Това бяха дини и пъпеши, които можеха да бъдат нелош десерт.

Успях да забележа всичко това, докато моят другар връзваше пирогата за дървото. Когато той влезе, бях свършил огледа си.

— Така, сподарю — рече той, — това е гнездото на стария Габ; проклетите ловци не могат го намери тука.

— Доста добре си се наредил, Габриел! Как можа да намериш такова място.

— Божичко, сподарю, аз го зная отдавна. Габ не е първи негър, който се крие в този стар кипарис… И Габрел не е за първи път тука. Той бяга и преди — когато живееше при сподаря Хикс, преди старият сподар да го купи. Той никога нямаше нужда да бяга от стария сподар Сансон. Той беше добър за черните хора, сподарят Антоан също — той също беше добър, ама сега бедният негър не може да търпи повече; новият надзирател, той бие лошо — той бие да потече кръв… той наказва с тази помпа и с червен бич от кравя кожа, и конски камшик… с всичко, дявол да го вземе него! Аз никога няма да се върна… никога!