Майн Рид - Квартеронката

Изгарях от нетърпение да запитам Райгарт за събитията в плантацията — за Йожени, за Аврора, но не можех; ние не бяхме сами. Съдържателят на хотела и един негър-прислужник бяха влезли в стаята и помагаха на доктора. Не можех да си позволя да заговоря на такава тема в тяхно присъствие. Видях се принуден да сдържам нетърпението си, докато най-после всичко се свърши и съдържателят и слугата излязоха.

— Ах, докторе, какво чувам за мадмоазел Безансон?

— Нима нищо не знаете?

— Само това, което можах да чуя преди малко от тези клюкари пред вратата на стаята ми.

Разказах на Райгарт какво бях чул.

— Всъщност аз смятах, че сте запознат с целия този въпрос. Дори си мислех, че това е причината за вашето отсъствие днес, макар че съвсем не виждам какво общо можете да имате с тази работа.

— Аз не зная нищо повече от онова, което можах случайно да дочуя. За бога, разкажете ми всичко! Вярно ли е?

— За съжаление съвършено вярно.

— Бедната Йожени!

— Имотът е бил натоварен с тежка ипотека при Гаяр. Отдавна вече подозирах такова нещо, а боя се, че е имало и някаква измама. Гаяр предявил правата си върху плантацията и се говори, че бил действително встъпил във владение. Сега всичко е негово.

— Всичко?

— Всичко на плантацията.

— Ами робите?

— Разбира се.

— Всички… всички… и… и Аврора?

Аз се запънах, когато зададох този въпрос. Райгарт не знаеше за моята любов с Аврора.

— Искате да кажете, квартеронката? Разбира се, и тя заедно с другите. И тя е само робиня, както и останалите. Тя ще бъде продадена.

„Само робиня! Продадена с останалите!“

Това аз не изрекох на глас.

Не мога да опиша колко объркани бяха моите чувства, докато го слушах. Кръвта кипеше в жилите ми и едва се въздържах да не избухна. Полагах крайни усилия да прикрия мислите си, но като че ли не сполучвах, защото забелязах как в обикновено спокойния поглед на Райгарт проблесна изненада от държането ми. Даже ако се досещаше за моята тайна, той бе достатъчно възпитан, за да не ми иска никакви обяснения.

— Значи робите ще бъдат продадени? — изпуснах се аз.

— Без съмнение: всичко ще се продаде — такъв е законът. Много е вероятно Гаяр да купи целия имот, тъй като плантацията граничи с неговата.

— Гаяр! Този негодник! Ах! Ами мадмоазел Безансон, какво ще стане с нея? Няма ли тя никакви приятели?

— Чувал съм за някаква леля, която имала имот, макар и не много голям. Тя живее в града. Не е изключено в бъдеще мадмоазел да живее при нея. Струва ми се, че лелята няма деца и Йожени ще бъде нейна наследница. В това обаче не съм сигурен. Зная го само като слух.

Райгарт изрече тези думи доста предпазливо и сдържано. Забелязах нещо особено в тона, с който ги каза, но знаех какво го караше да бъде предпазлив. Той имаше погрешни впечатления за чувствата, които изпитвах към Йожени! Аз не опровергах съмненията му.

„Бедната Йожени! Двойна мъка — няма защо да се чудя на промяната, която бях забелязал напоследък, нищо чудно, че имаше толкова тъжен вид!“

Такива бяха моите негласни размишления.

— Докторе — казах, като повиших гласа си, — трябва да отида в плантацията.

— Не тази вечер.

— Тази вечер, още сега!

— Драги мой г. Р…, не бива.

— Защо?

— Това е невъзможно, не мога да ви позволя… ще имате треска, това може да ви коства живота!

— Но…

— И дума да не става. Уверявам ви, че всеки миг може да ви се появи треска. Трябва да останете в стаята си… поне до утре. Може би тогава ще можете да излезете, без да се излагате на особена опасност. Сега това е невъзможно.

Трябваше да отстъпя, при все че не бях сигурен дали нямаше да бъде по-добре за моята „треска“, ако бях изпълнил намерението си. В мене се таеше много по-опасна причина за треска, отколкото беше излагането ми на нощния въздух.

Сърцето ми, което туптеше лудо, и кипящата ми кръв скоро подействаха на разсъдъка ми.

„Аврора робиня на Гаяр! Ха-ха-ха! Негова робиня! Гаяр! Аврора! Ха-ха-ха! Него ли съм хванал за гушата? Ах, не! Това е змията! Хей… помощ… помощ…! Вода! Вода! Задавям се. Не, това е Гаяр! Хванах го сега! Пак е змията! О, боже! Тя се увива около врата ми… тя ме души! Помощ! Аврора! Хубава Аврора! Не отстъпвай пред него!“

„По-скоро ще умра, отколкото да отстъпя!“

„Така и мислех, благородна девойко! Аз идвам да те освободя! Сега тя се бори в ръцете му! Злодей! Махни се… махни се, злодей! Аврора, ти си свободна… свободна! Ангели небесни!“

Такива бяха виденията ми — видения на един трескав мозък.