Майн Рид - Квартеронката

Вече бях почувствал облекчение, но от тази билка щях да го изпитам почти мигновено. След много късо време подутината напълно спадна и ако не беше превръзката на китката ми, щях да забравя, че ме бе ухапала змия.

Беше изминал цял час или дори повече, откакто бяхме дошли на поляната, която не беше вече страшна. Цветята й отново изглеждаха ярки, уханието им беше добило отново своята сладост. Пеенето на птичките и бръмченето на насекомите отново звънтеше успокоително в ушите ми, а на един клон, както и преди, бяха кацнали нежните гълъби и все още повтаряха сладкото си „гу-гу-у“, гальовния израз на тяхната любов.

Бих могъл дълго да остана всред тази прекрасна поляна, дълго да се наслаждавам на горската й красота, обаче духът трябваше да отстъпи пред тялото. Усещах пристъпи на глад, който скоро започна да ме мъчи.

Къде ли можех да намеря лек за тази болка — къде ли можех да намеря храна? Не можех да помоля другаря си да ме заведе на плантациите, след като знаех за опасността, на която щеше да се изложи. Знаех, че това, което ми беше казал, беше самата истина — ако го заловяха, щеше да изгуби едната си ръка, а може би и живота си. Много малка бе за него надеждата за милост — още по-малка, понеже нямаше достатъчно силен господар, за да го защити или да се заинтересува да не го осакатяват!

Ако се приближеше към откритите полета на края на гората, не само се излагаше на опасността да бъде видян, но и на нещо, от което се боеше още повече — да бъде преследван с гончета 109 109 Преследване с гончета — мъчно е да се повярва, че такъв обичай съществува в Южните щати на цивилизована Америка. Това обаче е самата истина и лесно може да се докаже. Да, съобщения за преследване на негри с кучета не са нещо необикновено по страниците на вестниците. — Бел.авт. ! Този начин за издирване на бегълците не беше рядък, а имаше и достатъчно подли бели хора, които правеха от него занаят. Всичко това разбрах от моя другар. Казаното от него сетне се потвърди от мои лични преживелици!

Бях гладен — какво трябваше да правя? Не можех да си намеря пътя сам. Можеше да се изгубя наново и да ми се наложи да прекарам нощта в блатото. Кое беше най-разумното?

Обърнах се към моя другар. От доста време той не беше се обадил, зает с мислите си. Те се въртяха около същото нещо, за което мислех и аз. Добрият човечец не беше ме забравил.

— Точно за каквото и този негър мисли — отговори той. — Добре, сподарю — продължи Габриел, — когато залезе слънцето, тогава ще ви заведа, не е страшно тогава. Габрел ще ви заведе близо до пътя на Дигата. Сподарят трябва да чака слънцето да залезе.

— Но…

— Сподарят гладен? — запита той, като ме прекъсна.

Аз потвърдих.

— Така си мислех. Тука няма нищо за ядене освен тази змия. Сподарят не обича да яде змии; този негър яде. Ще я сготви нощем, когато пушекът от огъня не се вижда над гората. Има къде да я сготви, сподарят ще види. Габрел вярва на сподаря Едуард. Той ще го заведе при огнището на беглеца.

Негърът беше вече отрязал главата на влечугото, докато ми говореше, и на една заострена пръчка беше набучил врата и опашката на змията; той беше вдигнал лъскавото тяло на рамо и стоеше, готов за тръгване.

— Хайде сега, сподарю продължи той, — елате със стария Габ; той ще ви намери нещо за ядене.

С тези думи черният се обърна и навлезе в шубраците. Вдигнах пушката си и го последвах. Не можех да направя нищо друго. Да бях се опитал сам да си намеря пътя обратно до полетата, можеше пак да не успея, тъй като на два пъти вече не бях успял. Нямаше за какво да бързам да се върна. По-добре щеше да е да се върна в селището след падането на нощта — всъщност това беше и най-благоразумното, понеже тогава дрехите ми, изцапани с кал и кървави петна, щяха по-малко да бият на очи, а тъкмо това желаех. И тъй, с удоволствие последвах беглеца до неговата „бърлога“, за да я споделя с него до след залез слънце.

Няколкостотин метра той ме водеше и мълчеше. Очите му оглеждаха гората, сякаш търсеше нещо. Те не гледаха обаче към земята, а нагоре към дърветата: по това разбрах, че не търсеше пътеката.

Той измърмори нещо, рязко сви от пътя и промени посоката. Тръгнах подире му и току го видях да спира пред едно високо дърво и да се вглежда в клоните му.

Беше тамяново дърво, или ливански бор (Pinus toeda) Толкова ботаника знаех и аз. Можех да определя вида му по големите островърхи шишарки и светлозелени игли. Защо беше спрял там?