Майн Рид - Квартеронката

Веднага разбрах, че си бях съставил погрешно мнение за характера на този човек. Бил съм повлиян от неговите врагове, от белите, които се бояха от него. Въпреки страшно свирепото изражение на неговите черти, изглежда че в сърцето му имаше нещо благородно. Бяха го наказали зарад отказа да бичува своя брат-роб. Той беше въстанал против наказанието и беше повалил с удар жестокия си противник. С тази си постъпка беше се изложил на много по-страшно наказание — дори и на опасност за живота си!

Всичко това изискваше смелост. Само свободолюбив дух можеше да вдъхне тази смелост, този дух, който подбуди швейцарския родолюбец да свали шапката на Геслер 104 104 Според историята швейцарският родолюбец Вилхелм Тел отказал да се поклони на символа на австрийското владичество — шапката на управителя Геслер, сложена на кол, и затова го хвърлили в тъмница, но той успял да убие Геслер и това послужило за начало на бунтове. — Б.пр. .

Негърът стоеше с дебелите си мускулести пръсти, разперени на силните гърди, с изправена снага, с глава отметната назад и с очи изпълнени с непоколебима твърдост; от него лъхаше някакво величие, което ме караше да мисля, че в това черно тяло, бедно облечено, с груби памучни дрехи, пламти духът на един истински мъж!

Няколко мига гледах с възхищение този смел негър, този роб-герой. Щях да му се любувам по-дълго, но паренето на ръката ме подсети за бедственото ми положение.

— Ще ме заведеш ли в Бренжиер? — побързах да го запитам аз.

— Не смея, сподарю.

— Не смееш? Защо?

— Сподарят забравя, че съм беглец. Белите ще хванат Габрел… Ще му отсекат ръката.

— Какво? Ще ти отсекат ръката ли?

— Збира се, сподарю… това е закон в Луизиана. Белите като ударят негър, всички се смеят, всички викат: „Бий проклетия негър! Бий го!“ Негър като удари бял човек, отрязват му едната ръка. Много искам да помогна на сподаря Едуард, ама не смея да ида на поляните. Белите хора гонят Габрел от два дена. Проклети копои и ловци са по следите на негъра. Аз помислих, че младият сподар е от тях, затова бягах.

— Ако не ме заведеш, аз ще трябва да умра.

— Да умрете!… Да умрете! Защо сподарят казва това?

— Защото се изгубих. Не мога да намеря пътя да изляза от гората. Ако не стигна при доктора за двадесет минути, няма надежда за мене. О, боже!

— Доктор!… Сподарят Едуард болен? Какво ви боли? Кажете на Габрел. Ако това е така, той ще заведе приятеля на негрите, макар да е опасно за живота. Какво го боли младия сподар?

— Виж! Ухапа ме гърмяща змия.

Оголих ръката си и му показах раната и подутината.

— Ха! Вярно! Истина, това е ухапано от гърмяща змия. Доктор не може помогна за това. И тютюнев сок не помага. Габрел е най-добър доктор за гърмяща змия. Елате, сподарю!

— А! Значи ще ме заведеш?

— Аз ще ви излекувам, сподарю.

— Ти?

— Да, сподарю! Казвам ви, доктор тука не помага… той нищо не разбира… доктор ще ви убие… вярвайте на стария Габ… той ще ви излекува. Хайде, сподарю, няма време за губене.

За миг бях забравил за чудноватата слава на негъра — славата му на змиеукротител и змийски врач, макар едва преди малко да бях мислил за нея. Споменът за това сега се върна, но придружен от съвършено други мисли.

„Без съмнение — мислех си аз — той има необходимия опит, знае противоотровата и как да я употреби. Без съмнение той е тъкмо човекът, който ми трябва. Лекарят, както казва, може да не знае как да ме излекува“.

Съвсем не бях убеден, че докторът би могъл да ме излекува. Тичах при него само като dernier ressort 105 105 Dernier ressort (фр.) — последно средство. — Б.пр. .

„Този Габриел, този змиеукротител, е тъкмо човекът, който ми трябва. Какъв късмет, че го срещнах!“

След миг колебание — докато през ума ми минаваха тези размишления — рекох на негъра:

— Води ме! Ще вървя с тебе!

Къде ли искаше да ме заведе? Какво ли щеше да направи? Къде ли щеше да намери противоотрова? Как ли щеше да ме излекува?

На тези припряно зададени въпроси не получих отговор.

— Вярвайте ми, сподарю; вървете с мене! — Това бяха единствените думи, които промълви негърът и закрачи напред между дърветата.

Не ми оставаше нищо друго, освен да го последвам.

След като извървяхме няколкостотин ярда през обраслото с кипариси блато, видях тук-там небе пред нас. То подсказваше, че тук гората е разредена и забелязах, че моят водач се запъти натам. Когато стигнахме мястото, съвсем не бях изненадан, като видях, че беше поляната — пак съдбоносната поляна!