Майн Рид - Квартеронката

„О! Нататък е светло!… Небе!“

Това беше само малко късче синьо небе — едно кръгче, не по-голямо от чиния. Но вие не можете да разберете с каква радост поздравих аз това светло петънце. То беше като фар за моряка, загубил се в морето.

Сигурно бяха поляните! Да, аз виждах слънцето да грее между дърветата и като напредвах, хоризонтът се отваряше все повече. Без съмнение пред мене бяха плантациите. Озова ли се веднъж там, ще се спася. Райгарт положително ще знае как да премахне отровата или да приложи някаква противоотрова.

Продължих напред с туптящо сърце и напрегнат взор — напред, към бляскавата светлинка пред мене.

Синьото петно растеше, появиха се и други късчета небе, гората се разредяваше, аз се приближавах до нейния край.

Почвата ставаше по-твърда и по-суха с всяка крачка, а дърветата по-ниски. Безформените коренища на кипарисите вече не ми пречеха да напредвам. Сега минавах между божурови дървета, дрянове и магнолии. По-нарядко растяха те, по-лек и не толкова сенчест ставаше листакът отгоре, докато най-после си пробих път през последната преграда на шубраците и излязох на открито.

От гърдите ми се изтръгна болезнен вик, вик на отчаяние. Бях се върнал там, откъдето бях тръгнал — пак стоях на същата поляна!

Не се опитах повече да намеря пътя. Умората, разочарованието и огорчението сковаваха всичките ми сили. Залитнах към един повален дънер — същият, който подслоняваше змията, моя убиец! — и седнах сломен и объркан.

Тъй изглежда е било писано — да умра на тази прекрасна поляна, сред тези ярки цветя, сред гледката, на която тъй неотдавна се бях възхищавал, и на същото място, където бях ранен смъртоносно!

Човек рядко се отказва от живота, докато не направи всичко, за да го запази. Отчаянието е силно чувство, но има хора чийто дух и то не може да сломи. По-късно в живота моят дух не би се огънал пред такива обстоятелства, каквито ме заобикаляха, но тогава бях млад и не бях преживявал изпитания.

Това сковано състояние на ума не продължи дълго. Разумът ми се възвърна и аз реших да направя още един опит да се спася.

Нямах никакъв друг план, освен да се помъча още веднъж да се измъкна от лабиринта на дърветата и тресавищата, в който бях попаднал, и да се опитам отново да стигна селото. Стори ми се, че се сетих за посоката му, след като видях откъде бях навлязъл в поляната първия път. Но в края на краищата и това не беше съвсем сигурно, а само предположение. Когато най-напред дойдох на поляната, не гледах много накъде вървя. Бях я пребродил, преди да легна да спя. Може би я бях обиколил и преди да изляза на нея, защото цялата сутрин бях скитал.

Докато тези размишления се нижеха бързо през ума ми и отчаянието отново завладяваше духа ми, изведнъж си спомних, че бях чувал да се употребява тютюнът като силна противоотрова при ухапване от змии. Странно, че не беше ми дошло на ума по-рано. Но всъщност нямаше нищо чудно, тъй като до този миг мислех само как да стигна Бренжиер. Понеже не се уповавах на собствените си знания, мислех само за лекаря. Едва когато се уверих, че не ще мога да стигна до него, започнах да мисля как да си помогна сам. Тогава си спомних за тютюна.

Както е бърза мисълта, тъй бързо и кутията с пури се озова в ръцете ми. За моя радост в нея имаше една пура, аз я извадих и започнах да наквасвам тютюна, като го дъвчех. Бях чувал, че той трябва да се налага именно така на мястото, ухапано от змия.

Отначало устата ми беше суха, но горчивите листа скоро я изпълниха със слюнки и след малко бях ги сдъвкал на каша, макар че ми се повдигаше и бях почти отровен от силния никотин.

Наложих тази каша на китката си и започнах силно да разтърквам раната си с нея. Сега забелязах, че ръката ми беше чувствително отекла чак до лакътя; започнах да усещам и една особена болка по цялата й дължина! О, боже! Отровата се разпространяваше, разпространяваше се бързо и сигурно! Струваше ми се, че я усещам как пълзи по жилите ми като течен огън!

При все че бях сложил никотин, имах много малко вяра в него. Бях чувал само между другото да го споменават като лечебно средство. Може би това е, мислех си аз, една от хилядите измислици, в които хората обичат да вярват. Бях го употребил само като „безнадежден опит“.

Вързах кашата на китката си — парче от ръкава ми послужи за бинт, — обърнах се към посоката, в която възнамерявах да вървя, и отново тръгнах напред.

Не бях направил и три стъпки, когато краката ми изведнъж се сковаха. Спрях, понеже накрая на поляната точно пред мене забелязах човек.