Майн Рид - Квартеронката

Не губех време да размишлявам как да се спася с подобни средства. Бях обладан само от една мисъл — да стигна, колкото може по-скоро Бренжиер. Възлагах всичките си надежди на Райгарт.

Бързо грабнах пушката си, навлязох отново под тъмните сенки на кипарисовите дървета и с нервни крачки забързах напред. Тичах толкова бързо, колкото можеха да ме носят краката, ала сътресението от изпитания ужас като че беше обезсилило цялата ми снага и коленете ми при всяка крачка се удряха едно о друго.

Носех се все напред, без да обръщам внимание на моята слабост или на нещо друго, мислех само как да стигна Бренжиер и Райгарт. През паднали дървета, през гъсти камъши, през горички от палмето и гъсталаци от папайя минавах аз, като махах клоните от пътеката и раздирах кожата си на всяка стъпка. Напред, през бавни рекички, през лепкава кал, през лигави локви, пълни с ужасни тритони, и жабурняци на огромната rana pipiens, чието дрезгаво високо крякане звучеше зловещо в ушите ми на всяка крачка. Напред!

„Чакай! Къде отивам? Къде е пътеката? Къде са следите от стъпките ми? Тук ги няма… там ги няма. Боже мой! Аз съм ги загубил!… Загубил! Загубил!“

Тези мисли минаваха през ума ми бързо като светкавица. Оглеждах се тревожно. Взирах се в земята на всички страни. Не виждах ни пътека, ни следи, освен току-що направените от мен. Не виждах никакъв знак, който да си спомнях. Изгубил бях пътя. Нямаше съмнение, бях се загубил!

Потръпнах от отчаяние — кръвта изстина в жилите ми при мисълта за моето нещастие.

Нищо чудно! Да се загубя в гората, значи да загина. Достатъчен е един-единствен час. За това време отровата щеше да свърши работата си. Само вълците и лешоядите ще ме намерят. О, боже!

Сякаш за да се убедя още по-сигурно в ужасната си участ, в този момент си спомних как съм слушал да разправят, че тъкмо в този сезон — в горещата есен — отровата на crotalus била най-смъртоносна и действала за най-късо време. Имало случаи, когато ухапването било гибелно само след един час.

„Боже милостиви — помислих си аз, — само след един час няма да съм вече между живите!“ — Тази мисъл ме накара да застена.

Опасността ме подтикна към нови усилия. Върнах се по стъпките си. Това като че ли беше най-доброто, което можех да направя, защото в мрачния кръг около мене нямаше нищо, което да показва, че се приближавам към откритите полета на плантациите. Не можех да зърна ни късче небе — този радостен знак за горския пътник, който подсказва близостта на поляните. Дори и небесата над главата ми бяха скрити от моя поглед и когато се обърнах към тях с молитва, очите ми срещнаха само тъмния клонак на кипарисите с печалната им драперия от „tillandsia“.

За мене нямаше друг избор, освен да се върна обратно и да се помъча да намеря загубената пътека или пък да се лутам, оставяйки се на слепия случай.

Спрях се на първата възможност. Пак тръгнах да се промъквам през камъши и гъсталаци от палмето, наново се прехвърлих през бавни рекички и прегазих кални локви.

Не бях изминал повече от стотина метра по обратния път, когато започнах да се съмнявам и в него. Бях прекосил едно по-високо и по-сухо пространство. Тука не личаха никакви следи и аз не знаех къде отивам. Опитах няколко посоки, но не можах да открия правия път. Смутих се и в края на краищата съвсем се обърках. Бях се загубил отново!

Да бях се загубил в гората при обикновени обстоятелства, нямаше да има голямо значение — щях да се полутам един-два часа, може би щях да преспя в сянката на някое дърво и да потърпя с празен стомах. Но колко различно беше положението ми сега, с ужасните мисли, които ме гнетяха! Отровата бързо проникваше в кръвта ми. Струваше ми се, че вече я усещах да пълзи по жилите ми!

Още един опит да намеря поляните!

Този път тръгнах наслуки. Помъчих се да вървя право напред, но без успех. Грамадните пирамидални дървета, толкова характерни за тези coniferoe, преграждаха пътя ми, а като ги заобикалях, бързо изгубвах всякакво понятие за посоката.

Продължавах да блуждая ту като се влачех уморено през мрачни ровове, ту като залитах през блата или се катерех през огромни повалени дънери. По пътя подплашвах хилядите обитатели на влажната гора, които ме посрещаха с виковете си. Крещеше чаплата, бухаше блатният бухал, земната жаба надаваше своя тръбен зов, а отвратителният алигатор ревеше ужасно със зинали челюсти и страхливо пропълзяваше по-далеч от моя път, макар от време на време да ми се струваше, че ей сега ще се обърне и ще се хвърли отгоре ми!