Майн Рид - Квартеронката

Но не всичките ми видения бяха мъчителни. Някои, точно обратно, бяха мигове на блаженство. Придружен от Аврора, аз блуждаех през цъфнали поляни и разменях с нея сладки признания за взаимна любов. В съня ми се представи и мястото, където лежах, и гледката, която ме заобикаляше.

Най-странното беше това, че сякаш и Йожени беше с нас, и тя също беше щастлива; беше се съгласила да се оженя за Аврора и дори ми помагаше да стигнем до този щастлив край!

В това видение Гаяр се явяваше като злодей и ми се стори, че след известно време той се помъчи да откъсне Аврора от мене. Последва борба, а след това сънят бързо се прекъсна.

Пред мене се изпречи нова картина — ново видение. В нея Йожени играеше ролята на зъл дух. Сънувах, че е отхвърлила молбата ми и отказала да продаде Аврора. Представях си я ревнива, враждебна, отмъстителна. Присъни ми се, че отправя към мене клетви, към годеницата ми — заплахи. Аврора плачеше. Това бе мъчително видение.

Картината се промени отново. Аврора и аз бяхме щастливи… Тя беше свободна… беше вече моя и ние бяхме оженени. Но тежък облак помрачаваше нашето щастие. Йожени беше умряла!

Да, умряла. Струваше ми се, че се навеждам над нея и вземам ръката й. Изведнъж пръстите й обхванаха моите и здраво ги стиснаха. Този допир ми се стори неприятен и се помъчих да си дръпна ръката, но не успях. Студената лепкава ръка стискаше пръстите ми и въпреки всичките си усилия не можех да се освободя! И изведнъж нещо ме жилна и в същия миг студената ръка се отпусна и ме освободи.

Ужилването обаче ме събуди и очите ми неволно се обърнаха към ръката, която още ме болеше.

Наистина ръката ми беше ухапана и оттам течеше кръв!

Ужас се разля по жилите ми, когато в ушите ми прозвуча „скър-р-р-р“, звукът на crotalus; като се огледах, видях лъскавото тяло на влечугото, което се беше проточило в тревата и бързо се плъзгаше напред.

Болката не беше насън; кръвта на китката ми не беше въображение. И болката, и кръвта бяха истински. Беше ме ухапала гърмяща змия!

Обхванат от ужас, скочих на крака, несъзнателно прекарах ръка през раната и избърсах кръвта. Раничката беше съвсем незначителна, сякаш направена с върха на ланцет 103 103 Ланцет — островърхо хирургическо ножче. — Б.пр. и от нея бяха протекли само няколко капки кръв.

Такава рана надали би уплашила и едно дете, но аз, зрял мъж, бях ужасен, понеже знаех, че този малък разрез е направен от страхотен инструмент — от отровния зъб на змия… и може би след един час ще бъда мъртъв!

Първата ми подбуда беше да догоня змията и да я унищожа, но преди да успея да го сторя, влечугото избяга далеч от мен. Наблизо лежеше кух дънер — ствол на голямо божурово дърво с прогнила сърцевина. Змията се устреми натам — сигурно това беше нейното убежище — и преди да мога да я настигна, видях как дългото лигаво тяло с ромбоидни петна се скри в тъмната кухина. Още едно „скър-р-р“ долетя до слуха ми и змията изчезна от погледа ми. Стори ми се, че този победоносен звук сякаш бе нададен, за да ме дразни!

Сега вече не можех да достигна влечугото, но и да го убиех, туй нямаше нищо да ми помогне. Неговата смърт не можеше да противодейства на отровата му, която вече беше в моите жили. Прекрасно разбирах това, но въпреки всичко щях да го убия, ако можех. Изпитвах яд и жажда за мъст.

Но това беше само първата подбуда. Изведнъж тя преля в чувство на ужас. Имаше нещо толкова злокобно във вида на това влечуго, нещо толкова странно в начина, по който ме нападна и избяга, щото, след като го изгубих от погледа си, внезапно ме обзе някакъв свръхестествен страх — някакво суеверие, че тази гадина притежава сатанински разум!

Под впечатлението на тази мисъл стоях няколко мига напълно объркан.

Видът на кръвта и парещата рана скоро ме накараха да дойда на себе си и ми подсказаха, че е необходимо да взема незабавни мерки, да намеря противоотрова. Но каква противоотрова?

Какво разбирах аз от такива работи? Изучавал бях само класически науки. Наистина напоследък бях отделил известно внимание на ботаниката, обаче знанията ми се простираха само до горските дървета, а никое от тези, с които се бях запознал, не притежаваше лечебни свойства. Не знаех нищо за тревите, за телчарките, за „aristolochia“, които биха могли да ми помогнат сега. Гората може да е пълна с противоотровни средства и дори да съм заобиколен от тях, и пак да умра. Да, можех да лежа върху корена сенега и всред ужасни гърчения да отроня последната си въздишка, без да зная, че коренището на това скромно растение би могло за няколко часа да пропъди отровата от жилите ми и да ми дари живот и здраве.