Майн Рид - Квартеронката

Разказах й целия развой на моята любов от часа на сънното ми видение до момента, когато се заклехме във вярност един към друг.

Събеседничката ми седеше на ниската кушетка точно пред мене, обаче от свенливост аз гледах настрана, докато й говорех. Тя слушаше, без да ме прекъсва, и аз тълкувах това мълчание като благоприятно.

Най-после свърших и със свито сърце зачаках нейния отговор. Една дълбока въздишка, последвана от някакво шумолене, ме накара да се обърна, Йожени Безансон беше паднала на пода!

От пръв поглед разбрах, че беше припаднала. Грабнах я на ръце и я сложих на кушетката.

Тъкмо се канех да викам за помощ, когато вратата се отвори и една сянка се плъзна в стаята. Това беше Аврора!

— Mon Dieu! — възкликна тя. — Vous l’avez faire mourir! Elle t’aime… Elle t’aime! 100 100 Vous l’avez faire mourir! Elle t’aime… Elle t’aime! — (фр.) — Боже мой! Вие ще я уморите! Тя те обича… тя те обича. — Б.пр.

През нощта не можах да мигна. Какво ставаше с Йожени? Ами с Аврора?

За мене това беше нощ на размишления, в които по чуден начин се преплитаха радостта и мъката. Любовта на квартеронката беше източник на радост, обаче — уви! — щом мислите ми се обърнеха към креолката, обземаше ме мъка! Не се съмнявах вече, че тя ме обичаше и тази увереност, вместо да ме радва, ме изпълваше с остра мъка. Проклета да е суетната душа, която може да се наслаждава на подобна победа! Подло е онова сърце, което може да се радва на любов, на която не е способно да отвърне! Моето сърце не се радваше: то скърбеше.

Мислено прехвърлих късите часове, в които бях общувал с Йожени Безансон. Беседвах със съвестта си и си задавах въпроса: невинен ли съм? Предизвикал ли съм тази любов с някоя моя дума, поглед или постъпка? Сторил ли съм нещо, за да направя впечатление, което за едно чувствително сърце като нейното скоро да се превърне в нещо трайно? На парахода? Или след това? Спомних си, че когато я видях за пръв път, бях я загледал с възхитен поглед. Спомних си, че бях забелязал в нейните очи това странно изражение на интерес, което бях приписал на любопитство или на някоя друга причина — не зная каква. Суетността, от която без съмнение и аз притежавах полагащия ми се дял, не беше изтълкувала тези нежни погледи правилно — дори не беше ми пошепнала, че те са пъпки на любовта, които лесно можеха да разцъфнат. Не бях ли виновен за появата на тези цветя на сърцето? Дали не бях направил нещо, за да ги подлъжа тъй съдбоносно да се разцъфтят?

Припомних си как се бях държал през цялото време и размислих за всичко станало между нас. Обсъдих всичко, което беше се случило при пътуването ни с парахода… при трагичната сцена, която последва. Не можех да си спомня нищо, било то дума, поглед или постъпка, за която да се порицая. Предоставих напълно на моята съвест да ме съди и тя ме намери за невинен.

След това — след онази нощ, — след като тези огнени очи и това чудно лице се бяха мярнали като насън пред разстроеното ми съзнание, след този миг не бях виновен в никаква преднамерена постъпка. В часовете на моето оздравяване, през целия ми престой в плантацията не можех да си спомня нищо в отношенията ми с Йожени Безансон, за което да съжалявам. Към нея се бях държал с особено уважение… и нищо повече. Тайно питаех към нея приятелско съчувствие, особено пък след като забелязах промяната в държанието й и след като почнах да се боя да не би някакъв облак да засенчва нейното щастие. Уви, бедната Йожени! Съвсем не съм предполагал какъв е бил този облак! И на ум не ми бе идвало колко тъмен е бил той!

Въпреки моето самооправдание все още ми беше мъчно. Ако Йожени Безансон беше обикновена жена, щях да понеса всички тези размишления по-леко. Но за едно толкова чувствително, толкова благородно, толкова страстно сърце какъв ли удар представляваше несподелената любов? Трябва да е ужасно; може би още по-ужасно, когато откриеш, че съперница ти е твоята собствена робиня!

Каква довереничка бях избрал за моята тайна! Странна избраница, на която да разкажа историята на моята любов! О, защо ми трябваше да се изповядвам! Какво страдание бях причинил на тази прекрасна, на тази нещастна жена!

Такива болезнени размишления минаваха през ума ми, но имаше и други, не по-малко горчиви, които идваха от съвсем друг източник. Какви ли щяха да бъдат последиците от моето признание? Как ли щеше да се отрази всичко това върху нашето бъдеще — моето и на Аврора? Как ли щеше да постъпи Йожени? Спрямо мене? Спрямо Аврора — нейната робиня?