Майн Рид - Квартеронката

Дори ми мина през ума да се върна веднага, но като обърнах коня, се подвоумих. Разколебах се. Пак обърнах коня и продължих към Бренжиер с твърдото намерение да се върна в плантацията рано сутринта.

Стигнах селото и отидох право в хотела. На масата си намерих писмо с чек за двеста лири стерлинги срещу бренжиерската банка. Пращаше ми го моят банкер от Нови Орлеан, който го бил получил от Англия. Писмото съдържаше и съобщение, че още петстотин лири щели да пристигнат подир няколко дена. Получената сума ми донесе приятно облекчение и ми даваше възможност да уредя паричните си задължения спрямо Райгарт, което направих още в следващия час.

Прекарах много тревожна нощ — почти безсънна. Нищо чудно. Следващият ден щеше да бъде решаващ. Моето щастие или злополучие се криеше в недрата на следващия ден. Хиляди надежди и страхове зависеха от срещата ми с Йожени Безансон. Всъщност аз чаках тази среща с много по-голяма тревога, отколкото бях очаквал срещата с Аврора преди няколко часа. Може би защото вярата ми в благоприятния и изход беше по-малка.

Рано сутринта, толкова рано, колкото благоприличието позволяваше да се иде на гости, бях вече на седлото и препусках към имението Безансон.

Като минавах през селото, забелязах, че хората ме заглеждаха с необикновен интерес.

„Разправията ми с надзирателя е станала вече известна — помислих си аз. — Без съмнение негрите са разпространили цялата история. Такива неща се научават бързо от всички.“

Неприятно впечатление ми направи изражението на лицата на хората, което съвсем не беше дружелюбно. Дали не одобряваха моята самозащита? Обикновено в доблестна Луизиана победителят в подобна схватка се ползува по-скоро с успех, отколкото с порицание. Защо тогава всички ме гледаха толкова начумерено? Какво лошо бях сторил, та да заслужа упрек? Бях ударил един камшик на простак, когото наричаха „грубиян“, и при това бях го направил при самозащита. Според законите за чест в тази страна трябваше да ми ръкопляскат за тази постъпка. Защо тогава… аха! Чакай! Бях се намесил между бял и черен. Бях избавил един роб от наказание. Може би на това се дължеше неприязненото отношение, което забелязвах.

Идваше ми на ум и друга причина, от много по-различен и донякъде смешен характер. Носеха се слухове, че съм бил „в добри отношения с мадмоазел Безансон“ и че съвсем не било невероятно един прекрасен ден този авантюрист, за когото никой нищо не знае, да грабне богатата плантаторка!

Няма такова кътче в света, където да не се погледне със завист на подобна изгодна женитба. Съединените щати не правят изключение от общото правило и аз имах причина да смятам, че поради този безсмислен слух доста накриво ме гледаха някои от младите плантатори и наконтените търговци, които убиваха времето си из улиците на Бренжиер.

Продължих пътя си, без да обръщам внимание на хвърляните към мен „мрачни погледи“, и наистина скоро забравих за тях. Умът ми беше твърде зает с тревоги относно предстоящата среща, та такива дребни грижи не ми правеха впечатление.

Разбира се, Йожени трябва да е чула за цялата вчерашна работа. Какво ли е нейното отношение? Бях убеден, че Гаяр насила я беше накарал да приеме този негодник. Тя едва ли го харесва. Въпросът се свеждаше до това, дали щеше да има смелостта, по-право — силата да го уволни, особено след като чуе кой е той? Доста се съмнявах в това!

Бях преизпълнен със съчувствие към бедната девойка. Бях убеден, че Гаяр трябва да й е заел доста голяма сума и по този начин я държи в своя власт. Това, което той каза на Аврора, ми доказваше, че случаят е точно такъв. Наистина Райгарт беше дочул да се шепне, че Гаяр завел дело срещу нея в Нови Орлеан, а тя не направила никакви възражения, че той се сдобил със съдебно решение и всеки миг можел да встъпи във владение на нейния имот или на такава част от него, която отговаря на неговия иск! Райгарт ми беше казал всичко това едва предишната вечер и то събуди в мен желание още повече да ускоря работата си по отношение на Аврора.

Аз пришпорих коня, пуснах го в галоп и скоро се намерих пред плантацията. Когато стигнах пред портата, скочих от коня. Нямаше кой да го поеме, но това е дребна работа в Америка, където всяка ограда и всеки клон замества коняря.

Възползвайки се от този обичай, метнах поводите през един кол и се запътих към къщата.

Естествено беше пак да се сетя за вчерашния си противник. Дали ще го срещна? Едва ли. Дръжката на моя камшик сигурно му е причинила главоболие, от което ще има да постои няколко дена в стаята си. Обаче бях готов за всеки случай. Под жилетката ми се намираха двата му двуцевни пистолета, които имах намерение да употребя, ако бъдех нападнат. За първи път носех „скрито оръжие“, но такава беше модата по това време в Америка — мода, на която се подчиняваха деветнадесет от всеки двадесет срещнати мъже: плантатори, адвокати, лекари, та дори и духовници! Подготвен по този начин, не се боях от схватка с Грубиянина Бил. Ако пулсът ми беше ускорен, това се дължеше на предстоящата ми среща с господарката на Бил.