Майн Рид - Квартеронката

Въоръжих се със спокойствие и влязох в къщата.

Заварих мадмоазел в гостната. Тя ме прие сърдечно и без стеснение. За моя изненада и удоволствие девойката изглеждаше по-весела от друг път. Можех да забележа дори и многозначителна усмивка! Стори ми се, че е доволна от това, което се беше случило: разбира се, тя знаеше всичко. Това схванах съвсем ясно.

Аврора не беше в стаята. Радвах се, че я нямаше. Надявах се да не влезе — поне за известно време. Бях смутен. Съвсем не знаех как да подхвана разговора, а още по-малко как да заговоря на мадмоазел по въпроса, който ми тежеше на сърцето. Ние разменихме няколко незначителни изречения и след това разговорът премина върху случката от предишния ден. Разказах й всичко — всичко освен за срещата ми с Аврора. Това пропуснах.

Известно време се колебаех дали да й кажа кой е нейният надзирател. Когато узнаеше, че е същият, който ме бе ранил на парахода и който, ако не бях аз, щеше да й попречи да се спаси, бях сигурен, че щеше да настои на всяка цена да се отърве от него.

За миг се позамислих за последиците. „Никога — мислех си аз — няма да е в безопасност с такъв злодей край себе си. По-добре ще е да се отърве веднага.“ Това съображение ме накара да й разкажа всичко.

Тя изглеждаше потресена и стиснала ръце, остана за няколко мига като в няма агония. Най-сетне извика:

— Гаяр… Гаяр! Това сте вие, г. Гаяр! О! Mors Dieu! Mon Dieu! Къде е моят баща? Къде е Антоан? Боже, смили се над мене!

Скръбното изражение на хубавото й лице прониза сърцето ми. Тя приличаше на ангела на скръбта, тъжен и прекрасен.

Прекъснах я с обикновените утешителни думи. Макар че само се досещах за същината на нейната скръб, тя търпеливо ме изслуша и ми се стори, че казаното от мен й достави удоволствие.

Окуражен от това, продължих да я разпитвам за причината на нейната печал.

— Мадмоазел — казах аз, — ще ми простите дързостта, която си позволявам, но от известно време забелязвам или тъй ми се струва, че има нещо, което… което ви прави нещастна.

Тя устреми към мен очи, пълни с мълчаливо учудване. При този странен взор се поколебах за миг, но след това продължих:

— Простете ми, мадмоазел, ако си позволявам твърде голяма волност; уверявам ви, че подбудата ми…

— Говорете, мосю! — рече тя със спокоен и тъжен глас.

— Забелязах това най-вече защото държането ви, когато за пръв път имах удоволствието да ви видя, беше съвсем друго, бих казал, противоположно на сегашното…

Една въздишка и тъжна усмивка бяха единственият отговор. Те ме прекъснаха само за миг, след което продължих:

— Отначало, когато забелязах тази промяна, мадмоазел, отдадох я на скръбта ви по загубата на вашия верен служител и приятел.

Тя отново тъжно се усмихна.

— Обаче доста време мина оттогава, за да тъжите все още за такова нещо, и все пак…

— И все пак забелязвате, че продължавам да съм тъжна?

— Точно тъй, мадмоазел.

— Вярно, мосю; правилно сте забелязали.

— Затова престанах да смятам туй за причина на вашата печал и бях принуден да потърся някаква друга…

Полуизненаданият и полувъпросителен поглед, който срещнах, ме накара да прекъсна за миг думите си. След кратко мълчание заговорих отново, решен веднага да пристъпя към въпроса, който ме тревожеше.

— Ще ме извините, мадмоазел, за дързостта ми да се меся във вашите лични дела… ще ме извините, дето ви питам. Но не съм ли прав, като виждам причината на вашето нещастие в лицето на г. Гаяр?

Тя се сепна от този въпрос и явно побледня. След миг обаче изглежда, че се овладя и ми отговори спокойно, но със странна многозначителност:

— Hélas 99 99 Hélas (фр.) — Уви. — Б.пр. ! Мосю, подозренията ви са само отчасти прави. Hélas! О, боже, помогни ми! — добави тя и в гласа й прозвуча отчаяние. Сетне сякаш с усилие държанието й като че ли изведнъж се промени и тя продължи:

— Моля ви се, мосю, да сменим темата! Аз ви дължа своя живот и своята благодарност. Само да знаех как да се отплатя за вашата самоотвержена храброст… за вашето… за вашето… приятелство! Възможно е някой ден да узнаете всичко. Бих ви го казала и сега, но… но… мосю… има… аз не мога…

— Мадмоазел Безансон, умолявам ви да не обръщате никакво внимание на въпросите, които ви зададох. Те не бяха поставени от просто любопитство. Няма нужда да ви уверявам, мадмоазел, че подбудите ми бяха по-висши…

— Зная го, мосю… зная го. Но да не говорим за това повече, моля ви се… да говорим за нещо друго.

Нещо друго! Пред мене нямаше вече никакъв избор. Не можех вече да сдържам езика си. Това, което беше най-близо до сърцето ми, само̀ ми дойде на езика и с няколко бързи думи аз й признах любовта си към Аврора.