Майн Рид - Квартеронката

Тъкмо беше излязъл от шубраците, към които се бях запътил аз, и като ме зърна, изведнъж спря, може би изненадан, че вижда човек като него в такъв пущинак.

Посрещнах появяването му с радостен вик. „Водач!… Спасител!“ — мислех си аз.

Какво беше моето изумление, моето огорчение, моето възмущение, когато той внезапно ми обърна гръб, шмугна се в храстите и изчезна от погледа ми!

Бях поразен от това странно държане. Успях да хвърля само бегъл поглед към лицето на човека, преди да се обърне. Видях, че е негър и има уплашен вид. Но с какво можех да го уплаша аз?

Извиках му да спре, да се върне. Виках го с умоляваш тон, със заповеднически тон, заплашвах го. Напразно. Той нито забави своя бяг, нито спря. До мене долиташе пращенето на клоните, като си проправяше път през гъстака, и с всеки миг този звук ставаше все по-далечен.

Това беше единствената ми възможност да си намеря водач. Не биваше да я изгубя и аз се спуснах да го гоня.

Ако притежавам някакво физическо качество, в което съм сигурен, това е бързината на моите крака. По това време никой индиански бегач не можеше да ме надмине, а още по-малко един тромав негър с дълги ходила. Бях сигурен, че ако още веднъж зърнех този чернокож, щях скоро да го настигна; обаче тъкмо в това се заключаваше мъчнотията. Докато се колебаех, бях му дал голяма преднина и сега беше потънал в дебрите на гъсталака.

Но аз го чувах как си проправяше път през храстите като дива свиня и водейки се по звука, продължавах да го преследвам.

Бях вече доста изморен от предишните си усилия, но тъй като животът ми зависеше от това, дали ще настигна негъра, събрах сили и се понесох като хрътка. За щастие въпросът не се свеждаше само до бързо бягане, иначе гонитбата щеше да приключи много скоро. Мъчнотията се заключаваше в преминаването през храсти и заобикалянето на дънери; трябваше да си проправям с много усилия път между клоните и много пъти да извивам в зигзаг, за да успея да зърна този, когото гонех!

Обаче най-после успях. Шубраците се свършиха. Само разкривените стволове на кипарисите се издигаха от мочурливата черна почва и далече, в една от пътеките, образувани между дърветата, видях негъра, който все още тичаше с всички сили. За щастие дрехите му бяха светли, иначе нямаше да мога да го различавам от тъмните сенки. Дори и сега едва го зърнах, и то на доста далечно разстояние.

Но вече бях излязъл от гъсталаците и можех да тичам свободно. Сега всичко зависеше от това, колко бързо щях да го гоня, и след по-малко от пет минути аз тичах по петите на негъра и му виках да спре.

— Стой! — крещях аз. — Спри се, за бога!

Негърът не обърна никакво внимание на моите молби. Дори не извърна глава, а продължи да тича с усилия през калта.

— Стой! — задъхан повторих с последни сили. — Спри се, човече. Защо бягаш от мене? Аз няма да ти сторя никакво зло.

Ала и тези думи не му направиха впечатление. Аз не получих отговор. Напротив, струваше ми се, че той затича още по-бързо или може би просто беше излязъл от мочурището и бягаше по твърда земя, докато аз сега навлизах там.

Струваше ми се, че разстоянието между нас отново се увеличи и започнах да се боя, че въпреки всичко той може да ми избяга. Чувствах, че животът ми зависи от изхода на тази гонитба. Ако той не ме изведе от гората, ще загина по най-жалък начин. Той трябва да ме изведе. Дали иска, или не, трябва да го принудя да ми помогне.

— Стой! — извиках пак. — Спри или ще стрелям! Вдигнах пушката. Двете цеви бяха пълни. Думите ми прозвучаха съвсем сериозно. И наистина щях да гръмна — не да го убия, но да го спра. Изстрелът можеше да го рани, но нямаше какво да правя. Нямах друг начин да спася собствения си живот.

Повторих ужасното предупреждение.

— Стой… или ще стрелям!

Този път гласът ми прозвуча заканително. Намерението ми беше непоколебимо и изглежда, че негърът го схвана, защото изведнъж се закова на място, завъртя се и застана с лице към мене:

— Стреляй и бъди проклет! — извика той. — Но внимавай, бели човече, гледай да ме улучиш. Бога ми! Ако не улучиш, твоят живот е мой. Виждаш ли този нож! Стреляй сега и бъди проклет!

Докато ми говореше, той стоеше точно срещу мене, изпъчил широките си гърди, сякаш да посрещне смело куршума, а във вдигнатата му ръка блестеше нож!

С няколко крачки се приближих до него и познах, че мъжът със свирепите черти, който стоеше пред мене, беше Габриел от племето бамбара.

Огромният ръст на негъра, мрачният блясък на кръвясалите му очи, решителният поглед, ослепително белите островърхи зъби — всичко това го правеше ужасен наглед. При други обстоятелства може би щях да се уплаша от среша с такъв страшен неприятел, защото наистина го смятах за неприятел. Спомних си как го бях шибнал с камшика, а не се съмнявах, че и той го помнеше. Не се съмнявах, че е тръгнал да ми отмъщава, подбуден отчасти от оскърблението, което му бях нанесъл, отчасти насъскан от подлия си надзирател. Навярно ме е дебнел в гората — може би целия ден — и е чакал удобен случай, за да изпълни намерението си.