Майн Рид - Квартеронката

Започнах да се тревожа. Започнах да мисля, че в тези безбройни огнени точици, които бляскаха на пода, се крие опасност. За бога, какво ли можеха да бъдат?

Едва си бях задал този въпрос и почти веднага можах да намеря разумен отговор, който съвсем не намали страха ми. Пред мене проблясваше страшната истина: всеки чифт святкащи точки е чифт очи!

Да се сетиш, че това са очи на плъхове, не беше никак утешително. Моят страх може да ви се вижда смешен, но аз ви уверявам най-сериозно, че нямаше да се уплаша повече, ако при събуждането си бях видял готова да скочи върху ми пантера. Бях чувал такива истории за тези норвежки плъхове (всъщност лично съм бил свидетел на техните дръзки и свирепи подвизи в Нови Орлеан, където вилнееха по това време в несметни количества) 118 118 Плъхове — само онзи, който е имал случай лично да се увери в смелостта и свирепостта на норвежките плъхове, когато са в голям брой и изгладнели, може да повярва на описаното приключение. Авторът може да убеди читателя, че в тази случка има истина. По времето, когато това се случи, градовете по Мисисипи гъмжаха от Норвежки плъхове и те бяха станали толкова хищни, че се наложи да се дава награда за унищожаването им. Нощната охрана беше специално натоварена с това задължение и минавайки по улиците в полунощ, човек можеше да види как нощният пазач, придружен от две кучета за ловене на плъхове, много енергично изпълнява своите обязаности. Огромните складове с бали памук и дървен материал в Нови Орлеан, както и дървените му кейове осигуряваха на плъховете убежище, а в този климат на буен растеж те се бяха страхотно много размножили. Многочислеността им придаваше смелост и на минаване из улиците в лунна нощ човек можеше да види стотици плъхове да тичат през краката му и съвсем да не се плашат от него. — Бел.авт. , щото видът им ме изпълни с погнуса и ужас. Но най-страшното беше това, че виждах как те се приближават към мене, как идват все по-близо и по-близо, а нямах сили да се махна от пътя им!

Да. Аз не можех да се помръдна. Ръцете и краката ми бяха като от камък, а в мишците ми не беше останала ни капка сила! Тогава помислих, че сънувам!

„Да! — разсъждавах, понеже все още притежавах способността да разсъждавам. — Да! Аз само сънувам, но ужасен сън… ужасен… Да можех да се събудя… Това е кошмар! Зная… да можех поне малко да се помръдна… да помръдна пръстите на краката… на ръцете… ах!“

Тези размишления действително се редяха в ума ми. Идвали са ми и при други случаи, когато съм имал кошмар, но сега вече не се боя от такива халюцинации, понеже се научих как да се изтръгвам от тях. Тогава не умеех. Аз лежах като мъртвец, на когото не са затворили очите, и мислех, че сънувам.

Дали сънувах, или бях буден, но душата ми още не беше стигнала до връхната точка на ужаса. Като продължавах да се взирам, долавях, че броят на гадните животинки се увеличава всеки миг. Сега вече виждах кафявите им космати тела, тъй като се бяха приближили до свещта и попадаха в нейния светъл кръг. Подът гъмжеше от тях. Той като че ли беше оживял и се люшкаше като море при буря. Отвратително зрелище.

Плъховете идваха все по-близко. Аз виждах вече острите им зъби, дългата сива четина на муцуните им и злобното изражение на малките им проницателни очички.

Още по-близо! Те се качват на чувалите с кафе… пълзят по краката и тялото ми… гонят се в гънките на моя плащ… те ми гризат обувките… Ужас! Ужас! Те жив ще ме изядат!

Край мене има милиарди! Не мога да погледна настрани, но зная, че ме заобикалят отвред. Чувам рязкото им писукане, въздухът е напоен с вонята на гадните им тела. Струва ми се, че ще ме задуши. Ужас! Ужас! О, боже милостиви! Събуди ме от този страшен сън!

Такива бяха моите мисли, такива бяха усещанията ми в този миг. Напълно ясно съзнавах всичко, което ставаше наоколо ми — дотолкова ясно, че го смятах за сън.

Полагах крайни усилия да се събудя — да раздвижа ръка или крак. Но всичко беше напразно. Не можех да помръдна нито един мускул. И най-малкият нерв в тялото ми спеше. Кръвта беше спряла да тече в жилите ми!

Скован от тази ужасна болка, лежах дълго, дълго време. Лежах, обзет от страх да не бъда разкъсан на парчета и изяден!

Свирепите животни бяха нападнали само обувките и плаща ми, но ужасът ми беше пълен. Чаках да ги усетя на гърлото си!

Дали моето лице и отворените втренчени очи ги задържаха на разстояние? Сигурен съм, че очите ми са били отворени през цялото време. Дали това ги плашеше и не им даваше да ме нападнат? Без съмнение, да. Те се катереха по цялото ми тяло, дори и по гърдите, но като че избягваха главата и лицето!