Майн Рид - Квартеронката

— Хей, господине, какво има? Да не е паднал някой от борда?

Аз не обърнах никакво внимание на този груб въпрос. Дълбока болка бе обзела душата ми и изтръгна от мене неволно възклицание, което даде повод да ми се зададе този въпрос.

Двете сенки се разделиха — разделиха се с взаимно стискане на ръце, с целувка! Младият мъж бързо се запъти към трапа. Аз не видях лицето му, когато мина край светлината. Не обърнах внимание на него, понеже някакво странно обаяние задържа погледа ми върху нея. Бях любопитен да видя как щеше да постъпи тя в този сетен миг на прощаване.

Матросите издърпаха трапа на борда. Удари сигналната камбана. Усетих, че се отдалечаваме.

В този миг забулената сянка на дамата се плъзна към светлината. Тя пристъпи напред, за да зърне прощалния поглед на своя любим. Няколко стъпки я доведоха до края на плаващия пристан, където пламтеше факелът. Беше отметнала назад бонето си, подобно на качулка. Светлината падаше право на нейното лице, блестеше в пищните къдрици на черната коса, покрила слепите й очи, танцуваше във великолепните й очи. Боже мой! Това бяха очите на Аврора! Нищо чудно, че извиках необуздано:

— Това е тя!

— Какво?… Жена! Падна ли, казвате? Къде? Къде?

Човекът очевидно бе развълнуван. Бях промълвил тези думи достатъчно високо, за да стигнат до ушите му.

Той ги сметна за отговор на предишния си въпрос, а възбуденото ми държане затвърди предположението му, че някаква жена действително е паднала в реката.

Други, застанали наблизо, дочуха и повториха неговите въпроси и възклицания. Тревогата премина като светкавица през парахода. Пътниците се втурнаха от кабините към перилата и към предния сенник, задавайки презглава въпроси:

— Кой? Какво? Къде?

Един висок глас се провикна:

— Някой паднал! Жена! Жена е!

Като знаех причината на тази смешна тревога, не й обърнах внимание. Умът ми беше зает със съвсем друг въпрос. Първият пристъп, причинен от отвратителното чувство на ревност, беше погълнал цялата ми душа и аз съвсем не се интересувах от това, което ставаше около мене.

Едва бях познал лицето й, и параходът се обърна надолу по течението и с ъгъла на кабината го закри от мене. Втурнах се напред чак до трапа. Бях много закъснял — кормчийската кабина препречи погледа ми. Аз не спрях, а продължих да тичам към върха на кормчийската кабина. Възбудените пътници се суетяха край перилата. Те ми пречеха да бързам и така мина доста време, докато успея да се покатеря на кормчийската кабина и да се изправя на изпъкналия й покрив. Най-сетне успях, но беше твърде късно. Корабът беше отплавал на няколкостотин метра по течението. Виждах плаващия пристан с пламтящите му факли. Виждах даже и очертания на хора, застанали на палубата му, но не можех да различа тази, която търсеха очите ми.

Разочарован отидох на ураганната палуба, която беше почти нещо като продължение на покрива на кормчийската кабина. Там щях да бъда сам и можех да се отдам на горчивите си размишления.

Но това не стана. До ушите ми долетяха викове, тропот от тежки обувки, както и стъпки на по-леки крачка̀, и в следващия миг цял поток пътници, мъже и жени, се изля от двете страни на кормчийската кабина.

— Това е господинът… ето го! — извика един глас.

След миг възбудената тълпа ме заобиколи и няколко души ме запитаха в един глас:

— Кой падна? Кой? Къде?

Естествено, аз разбрах, че тези въпроси са отправени към мен. Разбрах също, че трябва да отговоря, за да успокоя смешната тревога.

— Госпожи и господа! — казах аз. — Не зная никой да е паднал от борда. Защо питате мене?

— Хей, господине! — провикна се причинителят на цялата тази бъркотия. — Не ми ли казахте…

— Нищо не съм ви казвал.

— Ами нали ви попитах дали някой не е паднал?

— Попитахте ме.

— И вие ми отговорихте…

— Нищо не ви отговорих.

— Дяволите да ме вземат, ако не сте ми отговорили! Вие казахте: „Ето я!“ или „Това е тя!“, или нещо подобно.

Обърнах се към говорещия, който, струва ми се, вече губеше доверието на своите слушатели.

— Господине! — казах аз, подражавайки на неговия тон. — Изглежда, никога не сте чували за онзи, дето станал баснословно богат, понеже си гледал само своята работа.

Моята забележка оправи положението. Тя бе посрещната с гръмогласен смях, напълно сразяващ моя прекалено любопитен противник, който след малко хвалби и гръмки думи най-после слезе в бара да успокои униженото си самочувствие с чаша подсладен джин.