Майн Рид - Квартеронката

Кой ли можеше да бъде той? Ще претърся целия параход, но ще го открия. За съжаление не бях забелязал нито лицето му, нито дрехите му. След като те се разделиха, очите ми останаха приковани върху нея. В сянката го бях видял съвсем неясно, а когато мина под факлите, не го видях. Колко безсмислено е в такъв случай да го търся! Не бих го познал в такова множество хора.

Слязох долу и взех да обикалям кабините, предния сенник и покрай страничните перила. Вглеждах се настойчиво във всяко лице и на някои това трябва да се е сторило нахално. Щом зърнех млад и хубав мъж, той ставаше прицел на моите изпитателни погледи и ревност. Имаше няколко такива между пътниците; мъчех се да разпозная дали не са от онези, които се качиха на парахода в Бренжиер. Имаше няколко младежи, изглеждаше да са на борда отскоро, но по какво да ги разпозная? Не успях да намеря своя съперник!

Огорчен и разочарован, се върнах отново на покрива: обаче едва бях стигнал там, когато в ума ми проблесна нова мисъл. Спомних си, че робите от плантацията трябваше да бъдат изпратени в града с първия параход. Дали не пътуват със същия този кораб? Бях видял да подкарват бързо на борда тълпа негри — мъже, жени и деца. Не бях обърнал никакво внимание на едно тъй обикновено зрелище — зрелище, което човек може да види всеки ден и всеки час. Не бях и помислил, че можеха да бъдат робите от плантацията Безансон!

Ако са били те, тогава наистина все още можех да имам някаква надежда. Аврора не беше тръгнала с тях, но какво от това? Макар да е като тях — само една робиня, — надали ще я накарат да пътува с това стадо на палубата. Но тя не беше се качила на парахода! Трапът бе вече издърпан, когато я познах на плаващия пристан. По-леко ми стана на сърцето само от предположението, че робите на Безансон може да са на парахода. Обнадеждих се, че все пак всичко може и да е добре.

Защо? — може да ме запитате вие. Отговарям: просто понеже ми дойде мисълта, че младежът, който толкова нежно се беше разделил с Аврора, можеше да бъде неин брат или някой близък сродник. Не бях чувал да има такива роднини. Обаче можеше да е тъй и моето сърце се съвзе от острата мъка и жадно се залови за каквото и да е предположение.

Не можех да устоя повече на това съмнение и като се обърнах кръгом, забързах надолу по стълбичките на кормчийската кабина, покрай перилата и сетне по главното стълбище към машинната палуба. Промъквайки се между чували с царевица и бурета със захар, като ту се провирах под главната ос ту прескачах огромни бали памук, стигнах задната част на долната палуба, която обикновено се отреждаше за „палубните пътници“ — бедни емигранти от Ирландия и Германия, свили се тука безразборно наред с чернокожите неволници на Юга.

Не се излъгах. Те бяха тук — тези черни, но приветливи лица, — всички до един. Старият Зип и леля Хлоя, и малката Хлоя; новият кочияш Анибал и Цезар, и Помпей, и всички други — всички на път към страшния за тях пазар за роби.

Спрях една-две секунди, преди да се приближа до тях. Осветлението беше благоприятно за мене и аз ги виждах, без те да ме забележат. В тази тъмнокожа група нямаше ни искра от веселба. Не чувах смях, нито леки закачки, на които се отдаваха те в отминалите дни, всред малките колиби на селцето. По лицата на всички беше изписана дълбока тъга. В очите на всички личеше униние. Дори и децата, които обикновено не мислят за неизвестното бъдеще, дори и те изглеждаха потиснати от същото чувство. Те не се търкаляха и не се боричкаха. Въобще не играеха. Те седяха, без да помръднат и без да проговорят. Дори и те, нещастните невръстни илоти, разбираха достатъчно, за да се боят от мрачното си бъдеще — да изтръпват пред мисълта за пазара на робите.

Всички бяха угнетени. Нищо чудно. Бяха свикнали на добри обноски. Сега можеше да преминат в ръцете на жесток надзирател. Никой от тях не знаеше къде ще бъде на другия ден неговият дом, нито пък какъв тиранин ще бъде новият му господар. Но и това не беше всичко. Имаше нещо още по-лошо. Приятели щяха да бъдат разделени, роднини щяха да бъдат откъснати един от друг, може би за да не се видят никога вече. С ужас в сърцето и безкрайна мъка в очите, съпругът гледаше съпругата, братът — сестрата, бащата — детето си, майката — бебето.

Мъчително беше да гледаш тази група, потънала в скръб, да виждаш страданието и душевните терзания, които ясно се четяха по всяко лице; да мислиш за злините, които един човек под прикритието на закона може да извършва спрямо друг — неизмеримите греховни злини, поругание на всяко човешко начало. Ах, колко мъчително беше да гледаш тази картина!