Майн Рид - Квартеронката

Аврора вече не се страхуваше от моята любов. Тя не ме огорчи ни най-малко с неоправдано подозрение. Не се съмняваше в намерението ми да я направя своя съпруга. Любовта и благодарността й прогониха всяко съмнение и ние заговорихме с взаимно доверие, каквото дори и дългогодишно приятелство едва ли може да породи.

Говорихме съвсем припряно. Не знаехме кога можеше да ни прекъснат. Не знаехме кога бихме могли пак да се срещнем насаме. Трябваше да бъдем кратки.

Аз й обясних моето положение: след няколко дни очаквах да получа известна сума, достатъчна, както смятах, за целта. За каква цел? Да купя моята годеница!

— А след това — казах аз — не ни остава нищо друго, Аврора, освен да се оженим.

— Уви! — отвърна тя с въздишка. — И да съм свободна, не можем да се оженим тук. Не е ли жесток законът, който ни преследва дори когато ни смятат за свободни?

Аз се съгласих.

— Не можем да се оженим — продължи тя с явна болка, — не можем, освен ако се закълнете, че в жилите ви има африканска кръв! Такъв закон в една християнска страна!

— Не мисли за това, Аврора — рекох аз с желание да я обнадеждя. — Никак няма да е трудно да дам такава клетва. Ще взема тази златна игла от твоите коси, ще убода тази чудна синя вена на ръката ти, ще пия и ще се закълна!

Квартеронката се усмихна, но след миг пак се натъжи.

— Хайде, скъпа Аврора! Пропъди тези мисли! Че защо трябва да се женим тука? Ще отидем другаде. Има и други страни, хубави като Луизиана, с черкви не по-лоши от „Св. Габриел“, където може да се венчаем. Ще отидем на север… в Англия… във Франция… където поискаме. Нека това да не те наскърбява!

— Не е това, което ме наскърбява.

— Какво тогава, скъпа?

— Ах! То е… страх ме е…

— Не се страхувай, кажи!

— Вие не ще успеете…

— Кажи го, Аврора.

— … да станете мой господар… Да… да ме купите! — С тези думи нещастното момиче обори глава, сякаш се срамуваше да говори за такива неща. Горещи сълзи бликнаха от очите й.

— А защо те е страх? — попитах аз.

— И други са се опитвали. Предлагали са големи суми… по-големи дори и от тази, която споменахте, и не са могли. Не са успявали и — о! — колко благодарна съм била на мадмоазел. Тя беше единствената ми закрила и не искаше да се раздели с мене. Колко се радвах тогава! А сега… колко е различно! Съвсем обратното!

— Но аз ще предложа повече — цялото си състояние. Сигурно то ще стигне. Предложенията, за които говориш, са били безсрамни като на г. Гаяр. Мадмоазел е знаела и е била твърде благородна, за да не ги приеме.

— Това е вярно, но тя ще откаже и на вас. Страх ме е, уви! Уви!

— Но аз ще призная всичко на мадмоазел. Ще й изложа честните си намерения. Ще изпрося нейното съгласие. Сигурно не ще ми откаже. Сигурно тя изпитва благодарност…

— Ах, мосю! — възкликна Аврора и ме прекъсна. — Тя е благодарна, вие не знаете колко ви е благодарна; но тя никога, никога… Вие не знаете всичко… уви! Уви!

Прекрасната девойка се обля отново в сълзи, отпусна се на кушетката и къдравата й буйна коса закри лицето й.

Тези думи ме озадачиха и тъкмо се канех да поискам да ми ги обясни, когато до слуха ми долетя шум от колела на каляска. С един скок се приближих до отворената врата и погледнах през върховете на портокаловите дървета. Можах да видя само главата на един човек — кочияша на мадмоазел Безансон. Каляската се приближаваше към портата.

Чувствата ми бяха толкова объркани, че нямах достатъчно вяра в себе си, за да се срещна с господарката; аз се сбогувах набързо с Аврора и избягах от стаята.

Когато бях вън, видях, че ако изляза през главния вход, има опасност да се срещна с мадмоазел. Знаех, че имаше една странична портичка, която води към оборите, а оттам има път към гората. По него щях да стигна до другия край на Бренжиер. Аз слязох от верандата, минах през портичката и се запътих към оборите зад къщата.

Скоро стигнах обора, гдето моят кон ме поздрави с тихо пръхтене. Сципион не беше там.

„Трябва да е отишъл по някаква работа — помислих си аз, — може би да срещне каляската. Няма значение, няма да го викам. Седлото е на коня, а юздите мога да сложа и сам… Жалко само, че бедният Сципион ще изгуби своя четвърт долар.“

Бързо сложих юздите на коня, изведох го навън, метнах се на седлото и препуснах.

Пътеката, по която тръгнах, минаваше край негърското селище, след това през няколко ниви към тъмната гора от кипариси и тупело. Там я пресичаше напречен път, който извеждаше на Дигата. Бях минавал по тази пътека много пъти и я познавах доста добре.