Майн Рид - Квартеронката

— Стани, мила Аврора! — казах аз, взех я за ръка и я заведох да седне. — Това, което сторих, съвсем не заслужава благодарност като твоята. Кой би постъпил другояче?

— Ах, мосю!… Мнозина, мнозина. Вие не познавате тази страна. Малцина биха защитили една нещастна робиня. Кавалерството, толкова възхвалявано тука, не се отнася до нас. Ние, в чиито жили тече проклета кръв, сме отвъд границите и на честта, и на закрилата. Ах, благороден чужденецо! Вие не знаете колко много ви дължа.

— Не ме наричай чужденец, Аврора. Вярно, че не сме имали много възможност да разговаряме, но познанството ни е достатъчно старо и такова обръщение е вече неподходящо. Бих искал да ми говориш като на близък.

— Близък! Мосю, аз не ви разбирам!

Големите й кафяви очи ме загледаха учудено и въпросително.

— Да, близък… Искам да кажа, Аврора… да не ме отбягваш… да имаш доверие в мене… да гледаш на мене като на приятел… като… на брат.

— На вас, мосю! На вас като на мой брат… бял… господин от добро семейство и образован! Аз… аз… о, боже! Какво съм аз? Робиня… робиня… в която мъжете се влюбват само за да я опропастят. Господи, защо е тъй тежка моята орис? Господи!

— Аврора! — извиках аз, придобил смелост от нейното отчаяние. — Аврора, изслушай ме! Мен, твоя приятел, твоя…

Тя свали ръцете си, с които беше закрила лице, и ме погледна. Пълните й със сълзи очи се впериха в моите и ме загледаха е въпросителен поглед.

В този миг през ума ми минаха редица мисли. Изразени в думи, те биха звучали така: „Колко ли време още ще бъдем насаме? Може да ни попречат. Може вече да не ни се представи друг толкова удобен случай. Няма време за празни приказки. Трябва незабавно да обясня целта на моето посещение.“

— Аврора — заговорих аз, — за първи път ние се виждаме насаме. Толкова съм жадувал за такава среща. Има нещо, което мога да кажа само на теб.

— Само на мен, мосю! Какво е то?

— Аврора, аз те обичам!

— Мене! О, мосю, това е невъзможно!

— Ах, не само възможно, то е самата истина. Чуй ме, Аврора! От първия миг, когато те видях… — бих казал дори преди този миг, защото ти беше в сърцето ми, преди да разбера, че съм те видял — от този първи миг те обикнах… Не със злодейска любов, каквато ти току-що отблъсна, но с чисто и честно увлечение. И мога да я нарека с пълно право „увлечение“, защото тя увлече всички други чувства на моята душа. Ден и нощ аз мисля само за теб, Аврора. Сънувам само теб, а когато съм буден, твоят образ е непрекъснато пред мен. Недей мисли, че любовта ми не е пламенна, щом ти говоря толкова спокойно за нея. Не мога да не се държа така. Аз дойдох с твърдото решение… решение, взето много отдавна… и може би затова любовното ми признание звучи спокойно. Казах ти, Аврора, че те обичам. Повтарям го още веднъж: обичам те с цялото си сърце и душа!

— Обичате мен! Нещастницата!

Имаше нещо толкова неясно в последната дума, промълвена от нея, че за миг забавих своя отговор. Стори ми се, че това съчувствено възклицание се отнасяше за някое трето лице, а не за самата нея.

— Аврора — продължих аз след кратко мълчание, — казах ти всичко. Бях искрен. Единственото, което искам, е да ми отвърнеш с искреност. Обичаш ли ме?

Щях да задам този въпрос по-неспокойно, ако не бях вече сигурен в отговора.

Ние седяхме на кушетката, близо един до друг. Преди да свърша да говоря, усетих нежните й пръсти да докосват моите, да ги обхващат и леко да ги стискат. Когато зададох въпроса, тя склони глава на гърдите ми и чух устните й да промълвяват простите слова:

— И аз също, от първия миг!

Моите ръце, сковани досега, обвиха гъвкавата й снага и известно време никой от двама ни не промълви нито дума. Любовното опиянение се изживява най-добре в мълчание. Буйната опиваща целувка, впитите погледи, преплетените ръце и пламенните устни — всичко това говори само за себе си и няма нужда от думи. Няколко минути не можехме да промълвим друго освен изрази на гальовна нежност и възгласи на възторг. Бяхме прекалено щастливи, за да говорим. Устните ни мълчаха пред тържеството на нашите сърца.

Нито времето, нито мястото позволяваха любовта да ни заслепи и благоразумието скоро ме накара да дойда на себе си. Имаше още много да се каже и много планове да се обсъдят, за да можем да запазим нашето току-що родено щастие. И двамата знаехме каква пропаст зее между нас. И двамата съзнавахме, че трябва да изминем трънлив път, преди да достигнем елизиума на нашите надежди. Въпреки сегашното ни блаженство бъдещето беше тъмно и изпълнено с опасности и мисълта за него скоро ни изтръпна от нашия унес в кратката сладостна мечта.