Майн Рид - Квартеронката

— Господин Доминик! Повтарям…

— Скъпа Аврора! Само кажи, че ще ме обичаш; само кажи тази дума. О, кажи я и няма да бъдеш вече робиня… Ще бъдеш свободна, както е твоята господарка… Ще имаш всичко… всяко удоволствие… дрехи… накити, колкото пожелаеш. Ти ще заповядваш в моята къща… Ти ще се разпореждаш в нея също като моя съпруга…

— Достатъчно, мосю! Достатъчно! Вашето оскърбление… Не искам да слушам повече!

Гласът звучеше твърдо, изпълнен с негодувание. Ура!

— Недей, скъпа, прекрасна Аврора! Не си отивай още… изслушай ме…

— Не искам да слушам нищо повече, господине… Ще кажа на мадмоазел…

— Една дума, една дума, една целувка, Аврора! Моля те на колене…

Аз чух как той падна на колене; чух всичките гневни възклицания на Аврора и шум от боричкане.

Сметнах, че е време да се намеся и само с три крачки се озовах вътре в стаята, близо до коленичилия кавалер, Негодникът действително беше на колене, хванал Аврора за ръка, той се мъчеше да я притегли към себе си. Тя, наопаки, напрягаше сили, за да се отърве, и понеже не беше слаба, бързо влачеше коленичилия обожател по килима, което беше много смешно.

Когато влязох, той беше с гръб към мене и усети моето присъствие по гръмогласния смях, който не можах да сдържа въпреки всичките си усилия. Продължавах да се смея, дълго след като той беше пуснал пленницата си и се беше изправил на крака; и наистина толкова силно звучеше този смях в собствените ми уши, че не чувах заплахите за отмъщение, които той мърмореше.

— Какво търсите тука, господине? — беше първият негов въпрос, който разбрах.

— Няма нужда да ви питам същото, мосю Доминик Гаяр. Много лесно е да се каже какво търсите вие. Ха-ха-ха!

— Питам ви, господине — повтори той още по-гневно, — какво търсите тук?

— Не съм дошъл да търся нещо, мосю — отвърнах все още в същия шеговит тон. — Не съм дошъл тук да търся нещо, не поне нещо повече от вас.

Начинът, по който наблегнах на последните думи, като че го вбеси.

— Тогава колкото по-скоро си отидете, толкова по-добре — изкрещя той със зверско изражение на лицето.

— По-добре за кого? — запитах аз.

— За вас господине — отговори той.

Сега вече и аз бях ядосан, макар и да не бях напълно загубил самообладание.

— Мосю — казах, като пристъпих и застанах пред него, — не знаех досега, че домът на мадмоазел Безансон принадлежи на г. Доминик Гаяр. Ако знаех, щях по-малко да зачитам светостта на този покрив. Вие, господине, не я зачетохте. Вие се държахте безсрамно с това младо момиче… с тази млада дама, която наистина заслужава това име, и не по-малко от най-големите благороднички във вашата страна. Бях свидетел на подлото ви държане и чух оскърбителните ви предложения…

Гаяр трепна, но не каза нищо. Аз продължих:

— Вие не сте джентълмен, господине, и затова не заслужавате да застанете пред дулото на моя пистолет. Господарката на тази къща не е у дома си. В момента къщата е толкова моя, колкото и ваша и аз ви заявявам, че ако до десет секунди не се махнете оттука, ще стоваря камшика си върху гърба ви.

Изрекох всичко това доста сдържано и хладнокръвно. Гаяр сигурно разбра, че ще изпълня всичко, което казах, а аз наистина бях готов да го направя.

— Скъпо ще ми платите за това — изсъска той. — Скоро ще разберете, че в нашата страна няма място за шпиони.

— Вън, господине!

— А ти, прекрасен образец на квартеронска добродетел — добави той, устремил злобен поглед към Аврора, — може да дойде ден, когато няма да си толкова свенлива, когато няма да намериш такъв любезен закрилник.

— Още една дума и…

Дигнатият ми камшик беше готов да се стовари върху гърба му. Гаяр не дочака удара, изплъзна се през вратата и затътри крака през верандата.

Аз излязох навън да се уверя, че си е отишъл. Отидох до края на верандата и погледнах през перилата. Цвърченето на птичките ми показа, че някой минава през шубраците.

Останах на верандата, докато видях портата да се отваря. След това една глава се мярна по пътя край оградата. Лесно познах разочарования прелъстител.

Когато се обърнах и запътих към гостната, вече бях забравил, че съществува такава твар!

Благодарността е винаги приятна, но колко по-приятна е, когато я четеш в очите и чуваш от устата на тези, които обичаш!

Със сърце, преливащо от сладостни чувства, влязох в стаята. Благодарността на Аврора се изля в разточителни, но мили изрази. Преди да мога да промълвя дума или да протегна ръка, за да я възпра, прекрасната девойка пресече стаята и падна на колене в краката ми! Благодарността й беше от сърце.