Майн Рид - Квартеронката

Дори и мисълта за подобно предложение ме плашеше, но още не беше дошло времето да го направя.

„Трябва първо да се видя с Аврора, да я попитам дали ме обича и след това, ако се съгласи да стане моя… моя съпруга, тогава може да се уреди останалото. Пътят още не ми е ясен, но любов като моята ще възтържествува над всичко. Моето влечение ме въоръжава със сила, със смелост, с енергия. Препятствията трябва да паднат; тези, които са против, трябва да бъдат придумани или сразени; всичко, което стои между мене и любовта ми, ще трябва да се махне от пътя ми! Аврора! Аз идвам! Аз идвам!“

Размишленията ми бяха прекъснати от изцвилването на моя кон. Погледнах напред, за да разбера причината. Бях срещу плантацията Безансон. През портите тъкмо излизаше някаква каляска. Конете извиха към Дигата, препуснаха в тръс и скоро се загубиха в облак прах, вдигнат от копитата и колелата.

Познах каляската. Тя беше на мадмоазел Безансон. Не можех да кажа кой седеше в нея, при все че от беглия поглед, който хвърлих, схванах, че вътре имаше дами.

„Самата мадмоазел, без съмнение придружена от Аврора.“

Смятах, че те не бяха ме забелязали, понеже само главата ми се виждаше над високата ограда, а каляската изви рязко при излизането си от портите.

Бях много разочарован. Напразно бях препускал, а сега трябваше да се върна обратно в Бренжиер.

Вече бях дръпнал поводите с това намерение, когато ми дойде на ума, че бих могъл да настигна каляската и да разменя няколко думи с тези, които бяха в нея. Да разменя дори един поглед с Аврора заслужаваше такъв галоп.

Пришпорих коня си и се спуснах напред.

Когато стигнах до къщата, видях до портата Сципион. Той тъкмо я затваряше след каляската.

„А! — помислих си аз. — Я по-добре да узная подир кого ще препускам“ — и затова извих малко коня и спрях пред Сципион.

— Божичко! Как язди младият сподар! Ама язди от хубаво по-хубаво! Така е! Ъф!

Без да обърна внимание на неговите похвати, запитах припряно дали мадмоазел е в къщи.

— Не, господарю, тя ей сегичка излезе, отиде при сподаря Марини.

— Сама?

— Да, сподарю.

— Разбира се, Аврора е с нея.

— Не, сподарю; тя отиде сама. Рора остана у дома.

Ако негърът беше наблюдателен, би могъл да забележи какво въздействие оказа това съобщение върху мен, понеже съм сигурен, че трябва да е било доста явно. Усетих как в същия миг сърцето ми заби и гъста руменина заля бузите ми.

„Аврора у дома, и то сама!“ — помислих си аз.

Откакто я ухажвах, за първи път ми се удаваше такъв случай и малко остана да не издам приятната си изненада.

За щастие не се издадох, защото дори и на верния Сципион не биваше да доверя такава тайна.

С усилие се овладях и укротих коня си, който се дърпаше и искаше да продължи своя галоп. Главата му беше обърната към селището и Сципион помисли, че се канех да се върна.

— Сигур сподарят няма да си отиде, преди да почине малко? Споица Жени я няма дома, но Рора тук. Рора ще почерпи сподаря чаша вино; старият Зип ще направи на сподаря нещо разхладително. Днес много, много горещо. Ъф!

— Май че си прав, Сципион — отвърнах аз, като се престорих, че ме е убедил. — Хайде заведи коня в обора. Ще си почина няколко минути.

Скочих от коня, подадох поводите на Сципион и влязох през портата.

По правата алея, която водеше от портата до входната врата на къщата, имаше около стотина крачки, но имаше две други пътеки, които извиваха зад храстите и ниските дръвчета — лаври, мирти и портокали. Човек, който идваше по някоя от тях, не можеше да бъде видян от къщата, докато не дойдеше до самите прозорци. И по двете пътеки можеше да се стигне до ниската веранда, без да се минава отпред. Имаше стъпала за верандата — всъщност за вътрешността на къщата, понеже по креолски обичай прозорците към верандата представляваха двукрили стъклени врати, тъй че стаите и верандата бяха на едно равнище.

Като влязох през портата, тръгнах по една от тези странични пътеки (предпочетох я по известни съображения) и тихо се запътих към къщата.

Бях избрал по-дългия път и вървях бавно, за да се поуспокоя. Чувах ударите на сърцето си и усещах бързите му нервни свивания, по-бързи от крачките, с които се приближавах към дългожеланата среща. Чини ми се, че бих имал по-голямо самообладание, ако отивах срещу дулото на насочен към мен пистолет!

Дългото копнеене за тази среща, пълното съзнание за трудното й постигане, предвкусва нето на най-сладкото удоволствие на земята — удоволствието да бъдеш насаме с тази, която обичаш — всичко това се сливаше в ума ми. Нищо чудно, че мислите ми бяха безредни и объркани.