Майн Рид - Квартеронката

Но имаше друга, още по-мъчителна мисъл — мисълта за раздялата с Аврора, макар че аз съвсем не смятах тази раздяла за окончателна. Не! Ако вярвах подобно нещо, нямаше да се предам толкова лесно. Щях да изправя г. Доминик пред необходимостта чисто и просто да ме изхвърли. Разбира се, нямах никакви опасения, че след преместването ми в селото можеше да ми забранят да посещавам плантацията толкова често, колкото ми се поискаше. Ако бяха ми поставили такова условие, мислите ми щяха да бъдат наистина мъчителни.

В края на краищата промяната щеше да има много малко значение. Щях да идвам като посетител и в това си качество щях да бъда по-независим, отколкото сега като гост — може би по-свободен да се сближа с любимото същество! Щях да идвам, колчем ми се поискаше, и пак щях да имам същата възможност да я виждам. Исках само едно — един миг насаме с Аврора, а след това — блаженство или разбити надежди!

Но имаше и други съображения, които ме тревожеха в този момент. Как щях да живея в хотела? Дали съдържателят щеше да вярва на обещания и да почака, докато ми отговореха на изпратените вече от мене писма? Бяха ме снабдили с подходящо облекло наистина по тайнствен начин. Една сутрин, когато се събудих, го намерих в леглото си. Не зададох никакъв въпрос. За това щях да се погрижа по-късно, обаче как щях да се снабдя с пари? Нима трябваше да стана неин длъжник? Или трябваше да заема от Гаяр? Мъчителен въпрос!

Тъкмо тогава се сетих за Райгарт. Пред мене изплува неговото спокойно мило лице.

„Ето една възможност! — казах си. — Той ще ми помогне!“

Мисълта ми като че ли го доведе при мене, защото в същия миг добрият доктор влезе в стаята и аз му доверих грижите си.

Не бях се излъгал в него. Райгарт сложи кесията си на масата пред мене и аз станах негов длъжник за толкова от съдържанието й, колкото ми беше необходимо.

— Много странно! — рече той. — Странно е това желание на г. Гаяр по-бързо да ви махне оттука. В него има нещо повече от загриженост за доброто име на девойката. Нещо повече; какво ли може да значи всичко това?

Докторът каза това отчасти на себе си, сякаш търсеше отговор в собствените си мисли.

— Аз съм почти съвсем чужд на мадмоазел Безансон — продължи той, — иначе щях да сметна за свой дълг да узная повече по този въпрос. Но г. Гаяр е неин настойник и щом той желае вие да се махнете оттука, може би ще е по-разумно да го направите. Тя може да не е напълно господарка на себе си. Нещастната! Страх ме е, че на дъното на тази тайна свои паричен дълг, а ако е така, тя ще бъде по-голяма робиня от всичките си роби. Клетата девойка!

Райгарт беше прав. Оставането ми тук щеше да бъде само още едно ново затруднение за нея. Бях убеден в това.

— Бих искал да тръгна веднага, докторе.

— Моята каляска е пред портата. Можете да дойдете с мене. Мога да ви закарам до хотела.

— Благодаря, благодаря! Точно за това щях да ви помоля и с радост приемам предложението ви. Трябва само да уредя още нещо и след малко ще бъда готов.

— Да отида ли до къщата и подготвя мадмоазел за заминаването ви?

— Бъдете така любезен. Струва ми се, че Гаяр е там.

— Не. Аз го срещнах близо до портата на неговата плантация; отиваше си вкъщи. Мисля, че тя е сама. Ще се видя с нея и ще дойда да ви взема.

Докторът ме остави и се запъти към къщата. Той се забави само няколко минути и когато се върна, ми разказа за станалото. Това, което бе научил, го беше озадачило още повече.

Само преди един час мадмоазел научила от Гаяр, че съм изразил желание да се преместя в хотела! Много се изненадала от това, тъй като не съм й бил казал нищо при неотдавнашната ни среща. Отначало не искала и да чуе за такова нещо, обаче Гаяр изложил доводи, за да я убеди в благоразумието на тази постъпка; докторът също настоял от мое име. Най-после, макар и неохотно, тя се съгласила. Това ми разказа докторът и прибави, че тя искала да ме види.

Воден от Сципион, аз се запътих към гостната. Намерих девойката седнала, но щом влязох, тя стана и ме посрещна с протегнати ръце. Видях, че плачеше!

— Вярно ли е, че възнамерявате да ни напуснете, мосю?

— Да, мадмоазел. Сега съм вече съвсем здрав. Дойдох да благодаря за любезното ви гостоприемство и да се сбогувам.

— Гостоприемство!… Ах, мосю, вие имате основание да го смятате за много студено гостоприемство, щом ви позволявам да ни напуснете толкова рано. Бих искала да останете, но… — Тук тя се смути. — Но… вие няма да ни забравите, макар и да се преместите в хотел. Бренжиер е близо; обещайте ми, че ще ни посещавате много често, всеки ден!