Майн Рид - Квартеронката

Опитах се да изкопча от доктора нещо за отношенията между Гаяр и семейство Безансон. Този въпрос можех да засегна само отдалече; не получих никакви задоволителни сведения. Докторът е това, което може да се нарече „затворен човек“, пък и твърде голямата приказливост не би направила никого с неговия занаят много обичан в Луизиана. Той или знае малко за техните вземания-давания, или се преструва, че не знае; и все пак, съдейки по няколкото изречения, които се изпусна да каже, подозирам второто да е по-вероятно.

— Бедната млада жена! — рече той. — Съвсем сама в света. Струва ми се, че има някаква леля или нещо подобно, която живее в Нови Орлеан, но няма никакъв роднина мъж, който да се грижи за нейния имот. Гаяр, изглежда, държи всичко в ръцете си.

От доктора научих, че бащата на Йожени бил много богат по едно време — един от най-големите плантатори по крайбрежието; живеел много нашироко и оказвал на всекиго княжеско гостоприемство. Той уреждал пищни празненства, особено през последните години. Това прекалено гостоприемство продължило дори и след смъртта му и мадмоазел приемала гостите на баща си с неговия замах. Тя имала безброй кандидати, но докторът не бил чувал за никой, с когото да има любов.

Гаяр бил задушевен приятел на Безансон. Защо — това никой не можел да каже, още повече че по нрав те били противоположни като два полюса. Някои мислели, че приятелството им напомняло за отношенията, които обикновено съществуват между длъжник и заемодател.

Сведенията, които лекарят ми даде, потвърждават онова, което вече ми беше казал Сципион. Те потвърждават и моите подозрения по отношение на младата креолка — на небосклона на нейното бъдеще се събират облаци, по-мрачни, отколкото тези, които са засенчвали нейното минало, по-тъмни дори от тези, които се събираха при спомена за Антоан!

28 юли. Гаяр идвал днес тука — в къщата, искам да кажа. Всъщност той посещава мадмоазел почти всеки ден, но Сципион ми разказа нещо ново и чудновато. Изглежда, че някои от робите, наказани с бой, са са оплакали на господарката си от надзирателя, а тя, от своя страна, говорила за това на Гаяр. Той отговорил, че „черните мошеници заслужават това, което са получили, а дори и още нещо отгоре“ и доста грубо се застъпил за негодника Ларкин, който без съмнение е негово protégé.

Девойката си замълчала.

Сципион научава тези неща от Аврора. Има нещо злокобно във всичко това.

Нещастният Сципион ме посвети в друга негова лична мъка. Той подозира, че надзирателят се държи прекалено любезно с „неговата малка Хлоя“. Изрод! Ако това е истина!… Кръвта ми кипи при тази мисъл… Ах! Робиня!

2 август. Пак чух нещо за Гаяр. Той идвал и останал с мадмоазел по-дълго от обикновено. Каква работа може да има с нея? Нима неговото общество може да й бъде приятно? Положително туй е невъзможно! Но все пак толкова чести посещения… толкова дълги разговори! Ако вземе мъж като него, жал ми е за нея, нещастна жертва, защото тя наистина ще бъде жертва! Той трябва да има някаква власт над нея, за да постъпва така. Държал се като господар на плантацията, казва Сципион, и давал заповеди наляво и надясно, сякаш той бил собственикът. Всички се боят от него и от неговия „негропотисник“, както наричат Грубиянина Ларкин. Най-много се бои от него Сципион, който забелязал нови груби закачки от страна на надзирателя спрямо „неговата малка Хлоя“. Нещастникът! Много е, разтревожен и нищо чудно, щом даже и законът не му позволява да защити честта на собственото си дете!

Обещах да поговоря на мадмоазел за тази работа, но ако съдя по това, което чувам, страх ме е, че и тя е почти толкова безсилна, колкото и самият Сципион?!

3 август. Днес за първи път можах да изляза от моята стая. Поразходих се из храсталака и в градината. Всред портокаловите дръвчета срещнах Аврора; тя береше златните плодове, но беше придружена от малката Хлоя, която държеше кошничката. Какво ли не бих дал да бях я заварил сама! Едва успях да разменя с нея една-две думи, и тя се отдалечи.

Тя ме поздрави за туй, че мога да се разхождам вече. Изглеждаше доволна или поне си въобразих, че е доволна. Никога не ми се беше виждала толкова прекрасна. От тръскането на портокаловите дървета по бузите й се бе изписала карминова руменина, а големите кафяви очи блестяха като сапфири. Гърдите й се вдигаха от тежкото дишане, а лекото облекло не скриваше прекрасните линии на нейната фигура.

Когато тръгна да си отива, бях поразен от плавната и походка. В нея има някакво вълнообразно движение, което се дължи на особеното й телосложение, а именно на пълнотата, присъща на нейната раса. Тя е едра, но женствена; всичко в нея е съвършено съразмерно и с изискани, нежни очертания. Ръцете й са малки и изящни, а мъничките крака сякаш едва докосват чакъла. Проследих я с очи, пълни с обожание. Огънят в сърцето ми запламтя още по-буйно, когато се завърнах в уединената си стая.