Майн Рид - Квартеронката

Много по-други подозрения ме обзеха, когато открих, че този, който говореше, беше Гаяр. Той имаше власт не само над робинята, но и над господарката. Макар и да ухажваше (както все още вярвах) мадмоазел, той не можеше, да бъде сляп за по-големия чар на Аврора. Смятах го за отвратителен негодник, но въпреки всичко може би той беше способен да обича. Най-грозният може да изпитва влечение към най-хубавото. Звярът да възлюби красотата.

Часът, избрал от Гаяр за посещението му, будеше подозрение. Дошъл е веднага, щом мадмоазел е потеглила. Дали е бил там, преди тя да излезе, и тя го е оставила в къщи? Надали. Сципион не знаеше нищо за това, иначе щеше да ми каже. Негърът знаеше за моята неприязън към Гаяр и това, че не желаех да се срещам с него. Той непременно щеше да ми каже.

„Без съмнение — мислех си аз — дошъл е крадешком… Дошъл е от своята плантация по задния път, изчакал е да замине каляската и след това се е вмъкнал в гостната именно с цел да завари квартеронката сама!“

Всичко това проблесна в ума ми съвсем убедително и вече не се съмнявах, че той е тук с някаква цел, а не случайно. Дошъл е за Аврора. Естествено беше да помисля така.

Когато се посъвзех от изненадата, усещанията ми се избистриха и изостриха повече от всякога. Нервите ми като че ли пак бяха опънати, а слухът ми стана по-остър. Аз се приближих до прозореца толкова, колкото позволяваше благоразумието, и заслушах. Признавам, че не беше почтено, по когато имах работа с този негодник сякаш загубвах всяко чувство за чест. Особените обстоятелства на този миг ме отклониха от правия път, но това беше „подслушване“ на влюбен ревнивец и ви моля да ми простите тази постъпка.

Аз слушах. С усилие сдържах трескавото туптене на сърцето си и слушах.

Чух всяка дума, казана от този миг нататък. Гласовете бяха станали по-високи или по-скоро тези, които разговаряха, бяха дошли по-близо. Те бяха само на няколко стъпки от прозореца! Гаяр говореше:

— Този младеж осмелява ли се да ухажва господарката ти?

— Мосю Доминик, отде да зная? Във всеки случай никога не съм забелязвала нещо подобно. Той е много скромен, а и мадмоазел мисли същото. Никога не съм го чула да каже ни дума за любов, ни една дума.

Стори ми се, че чух въздишка.

— Ако посмее — отново подхвана Гаяр с надут тон, — ако посмее да намекне подобно нещо на мадмоазел… пък и на тебе, Аврора, аз ще… аз ще се погрижа да му стане тясно тук. Този нахален авантюрист няма да идва повече тука! За мене това е решено.

— Ах, г. Гаяр! Сигурна съм, че това много ще ядоса мадмоазел. Не забравяйте, че той й е спасил живота! Тя му е много благодарна. Непрестанно говори за това и би се наскърбила, ако мосю Едуард престане да идва. Сигурна съм, че това би я наскърбило.

Гласът на Аврора прозвуча тревожно, полуумолително, което ми беше приятно. Това навеждаше на мисълта, че може би тя ще скърби, ако мосю Едуард опре да идва.

Изглежда, че подобна мисъл хрумна и на Гаяр, обаче върху него тя оказа съвсем друго въздействие. В неговия полувъпросителен отговор се преплитаха ирония и гняв.

— Може би това би наскърбило и някой друг? Може би теб? Аха, разбира се! Така ли е! Ти го обичаш? Sacr-r-re!

Последната дума прозвуча като рязко съскаме, изразяващо яд и болка — болката от остра ревност.

— Ах, мосю! — отговори квартеронката. — Как можете тъй да говорите! Аз да го обичам! Аз — нещастната робиня! Уви! Уви!

Нито тонът, нито съдържанието на тези думи бяха приятни за мене. Надявах се обаче, че това беше само една от малките хитрости на любовта: един вид измама, която можех лесно да опростя. Думите и като че ли направиха приятно впечатление на Гаяр, защото изведнъж гласът му се промени и стана по-игрив и по-весел.

— Ти — робиня, прекрасна Аврора! Не, в моите очи ти си царица. Робиня! Грешката ще е твоя, ако останеш робиня. Ти знаеш кой има власт да те освободи; да, и кой желае… кой желае… Аврора!

— Моля ви да не ми говорите така, г. Доминик! Казала съм ви вече, че не мога да слушам такива неща. Повтарям ви, че не мога и не искам.

Решителният й тон погали моя слух.

— Недей, прекрасна Аврора! — отвърна умолително Гаяр. — Не ми се сърди! Не мога другояче. Не мога да не мисля за твоето добруване. Ти ще бъдеш свободна… няма вече да си робиня на капризна господарка…

— Господин Гаяр! — прекъсна го с възмущение квартеронката. — Не говорете така за мадмоазел! Вие не сте прав, мосю. Тя не е капризна. Ами ако ви чуе…

— Peste! — извика на свой ред Гаяр и я прекъсна. Той пак заговори с надутия си тон: — Какво ме е грижа, ако чуе! Да не мислиш, че тя много ме интересува? Така мислят хората! Ха-ха-ха! Нека си мислят!… Глупаци! Ха-ха! Някой ден ще видят, че не е така. Ха-ха! Те мислят, че идвам зарад нея! Ха-ха-ха! Не, Аврора, хубава Аврора! Аз не идвам тука, за да видя мадмоазел, а тебе… тебе, Аврора, защото те обичам… обичам те с всичките…