Майн Рид - Квартеронката

Ще забележите също къщата на надзирателя, която е по̀ настрана, или както беше в плантацията Безансон — точно срещу улицата, образувана от двата реда колиби. Тя се отличава, разбира се, с по-изискан архитектурен стил; гордее се с жалузи на прозорците, има два етажа и малка веранда. Заобиколена е с ограда, за да не нахълтват децата, обаче страхът от бича прави оградата почти излишна.

Когато се приближих към селището, бях учуден от тази странна картина: къщата на надзирателя се издигаше над по-бедните колиби и сякаш ги закриляше или бдеше над тях като квачка над пилетата си.

Тук и там големите червеникави лястовички смело пореха въздуха или пърхайки с криле, се задържаха пред входа на своите кратунени гнезда и надаваха веселото си „чик-чирик, чик-чирик“, а сладкият дъх на китайските дървета и магнолиите изпълваше въздуха наоколо на доста голямо разстояние.

Когато се приближих още повече, долових „бръмченето“ на човешки гласове — мъжки, женски и детски, — онзи особен тон, присъщ на гласа на африканеца. Представих си малкото общежитие, както го бях виждал по-рано — мъжете и жените заети с различни занимания: някои седнали пред своите колиби в сянката на дърветата, да си почиват след работа (понеже беше след часовете за полска работа), или застанали на малки групички, весело да бъбрят помежду си, някои да стягат край вратите рибарските си мрежи и въдици, с които възнамеряват да хванат голяма „котка“ и „биволска риба“ край завоите на реката, други да цепят дърва за общата купчина, а малки хлапета да ги разпределят по колибите, та да може „лелката“ да сготви вечеря.

Размишлявах за патриархалния характер на тази картина, полуразположен да призная ползата от „едноличната власт“ ако не под формата на робовладелец, все пак по подобие на Рап и неговите „социални икономисти 95 95 Рап, Георг (1757–1847) — немски емигрант в САЩ, основал в 1805 г. колонията „Хармония“, членовете на която трябвало да спазват равенство, безбрачие и да притежават всичко общо. В 1823 г. той продал колонията на прочутия социалист-утопист Роберт Оуен и основал нова колония „Икономия“. — Б.пр. “.

„Как се пести държавната машина при този патриархален строй! — казах си аз. — Колко очарователно просто и все пак тъй напълно се постига целта.“

Точно тъй! Едно нещо обаче бях пропуснал и то беше несъвършенството на човешката природа; пропуснал бях възможността — не, почти неизбежността патриархът да се превърне в тиранин.

Ш-шт! Какъв е този висок глас! Това е вик!

Радостен вик? Не, тъкмо обратно — той звучи като вопъл на страдащ човек. Вик на някой изтезаван! И в общата глъчка, която се чуваше сегиз-тогиз, ухото ми долови онзи зловещ звук, който съпътства необичайните случаи.

Ето пак чувам този страдалчески вик — по-дълбок и по-висок, отколкото преди! Той долита от негърското селище. Какво ли става там?

Аз пришпорих коня си и се понесох в галоп към колибите.

Само след няколко секунди навлязох в широката улица между колибите и като дръпнах поводите, спрях и се огледах наоколо.

Зрелището, което се изпречи пред очите ми, изпари мечтите ми за патриархалния живот. Пред мене се откри сцена на тирания и мъчение — сцена от трагедията на робския живот!

На горния край на селището, отстрани на къщата на надзирателя, имаше заградено място. Това беше дворът на работилницата за захар — голяма сграда, построена малко по-навътре. В ограденото място имаше висока помпа, която се издигаше цели десет фута нагоре, а чучурът й беше близо до върха. Предназначението на помпата беше да снабдява работилницата за захар с вода, отвеждана по тясно корито — акведук 96 96 Акведук , от акведукт (лат.) — водопровод. — Б.пр. .

На няколко стъпки от земята се издигаше площадка, така че човекът, който работеше на помпата, да може да стига дръжката й.

Вниманието ми се насочи натам, когато видях, че негрите от селището я бяха наобиколили, а жените и децата, залепнали за оградата, гледаха в същата посока.

Лицата на всички — мъже, жени и деца — имаха тъжно и мрачно изражение, а позите им издаваха ужас и тревога. До мен долиташе шепот, а от време на време възклицания и ридания, изразяващи съчувствие към някой, който страдаше. Видях смръщени чела, свъсени от мисли за отмъщение. Но те бяха малцина — лицата на повечето изразяваха ужас и покорство.

Не беше трудно да се отгатне, че викът, който бях чул, идваше откъм помпата; само с един поглед открих причината му. Някой нещастен роб изтърпяваше наказание!