Майн Рид - Квартеронката

— То не е малко пари, сто и петдесет долара — проточи той. — Доста множко е май. Аз не им разбирам много на тия работи, ама, според мене, не е лоша тая цена за тоз часовник и ланеца.

— Глупости! — извикаха няколко души. — Те струват двеста долара като нищо. Вижте само брилянтите!

Чорли прекъсна спора:

— Добре — отсече той. — Не вярвам да струва повече, отколкото ви предложих, господине. Но понеже искате да си върнете онова, което сте загубили, нямам нищо против да ви дам двеста долара за часовника заедно с верижката. Съгласен ли сте?

— Продължавайте играта! — това бяха единствените думи на нетърпеливия креол, с които взе часовника и го сложи върху една от картите.

Този часовник излезе много евтин за Чорли. Само с пет-шест тегления и той стана негов!

— Колко давате за това?

Д’Отвил свали пръстена си и го поднесе пред възхитените очи на крупието.

В тази решителна минута аз се намесих отново, обаче моят другар не обърна никакво внимание на увещанията ми. Нищо не беше в състояние да смири пламенния дух на креола.

Пръстенът беше с брилянт, или по-скоро много брилянти в златна обковка. И той, както и часовникът, беше като тия, които носят жените, и аз дочух около масата да се подхвърлят забележки като: „Това конте трябва да си има богата приятелка“, „Сигурно тая, дето му ги е дала, има още доста“ и други от този род.

Очевидно пръстенът беше много скъп, защото, след като го разгледа, Чорли предложи за него четиристотин долара. Високият мъж с черните бакенбарди се намеси отново и го оцени на петстотин. Всички се присъединиха към него и крупието най-после се съгласи да даде толкова.

— Жетони ли ще искате, господине? — запита той, като се обърна към д’Отвил. — Или искате да го сложите на една карта?

— На една карта — отговори креолът.

— Не, не — извикаха няколко души, настроени в полза на д’Отвил.

— На една карта — повтори той с непреклонен вид. — Сложете го на асото!

— Както желаете, господине — отвърна Чорли със съвършено sang-froid и същевременно подаде пръстена обратно на притежателя му.

Д’Отвил пое скъпоценността с тънките си бели пръсти и я сложи по средата на картата. Това беше единственият залог. Другите играчи толкова се заинтересуваха от изхода на играта, че оттеглиха своите залози, за да могат да гледат.

Чорли започна да тегли картите. Появяването на всяка от тях предизвикваше краткотраен трепет на очакване, а когато от вътрешността на тази тайнствена кутия се подаваха широките бели полета на аса, двойки и тройки, всички се сковаваха от напрежение и възбуда.

Мина дълго време, преди да излязат две аса едно подир друго. Като че необикновеният залог изискваше повече от обикновеното време, за да се реши играта.

Най-после дойде краят. Пръстенът последва часовника.

Аз хванах д’Отвил за ръката и го дръпнах от масата. Този път креолът тръгна с мене, без да се съпротивлява — нямаше вече какво да заложи.

— Какво значение има това? — рече д’Отвил с весел глас. Този път креолът тръгна с мене от салона. — Ах, да!… — продължи той, като промени тона си. — Ах, да, има значение! То има значение за вас и Аврора!

Приятно беше да се измъкнем от този задушен вертеп и да излезем на хладния нощен въздух под нежното сияние на южната луна. Още по-приятно щеше да бъде при други обстоятелства, обаче тази нощ и най-мекият климат, и най-прекрасната гледка не можеха да ми направят впечатление.

Изглеждаше, че другарят ми споделя моята мъка. Утешителните му думи донякъде ми повлияха; знаех, че бяха израз на истинско съчувствие. Неговите дела бяха вече потвърдили това.

Нощта беше наистина прекрасна. Белият месец плуваше леко между пухкавите облачета, които тук-там изпъстряха лазурното небе на Луизиана; из притихналите улици полъхваше ветрец. Прекрасна нощ — прекалено хубава и спокойна. Моят дух би предпочел буря. Ах, да имаше черни облаци и огнени светкавици: гръмотевици да тътнат и отекват в небесата! Ах, защо не свистеше вятър и не трополяха дъждовни капки! Ах, защо не извиеше ураган в съзвучие с бурята, която бушуваше вътре в мен!

До хотела имаше само няколко крачки, но ние не се спряхме там. Мислите ни течеха по-свободно на открито, разговорът — също. Сънят съвсем не ме привличаше, а изглежда, че и моят другар чувстваше същото. Така отново отминахме последните къщи и продължихме към Блатото, без да мислим къде отиваме.

Известно време вървяхме един до друг, без да разменим нито дума. Мислите ни се въртяха около едно и също нещо: разпродажбата на следния ден. Тя нямаше да е вече на следния ден, защото ударите на големия часовник на катедралата току-що бяха възвестили полунощ. След още дванадесет часа щеше да започне vente de l’encan 158 158 Vente de l’encan (фр.) — публичен търг. — Б.пр. , след още дванадесет часа щяха да наддават за моята годеница!