Майн Рид - Квартеронката

Той се обърна към банката и се задълбочи в подреждане на залозите.

Беше започнало ново теглене и играчите, откъснали се за миг от картите зарад нашия разговор, се заеха отново с това, което представляваше за тях по-голям интерес — малките купчинки пари върху картите. Разбира се, и Чорли, и Хатчър ме познаха също, но само ми кимнаха с приятелски вид и поглед, в който ясно се четеше мисълта:

„Той е тука! Е добре! Няма да си отиде, докато не се опита да си върне стоте долара… все ще се помъчи да спечели от банката… ще видиш.“

Ако мислеха така, не са били далече от истината. А ето какви бяха собствените ми мисли:

„Няма никаква разлика дали ще рискувам парите си тук, или другаде. Фаро̀ банка си е фаро̀ банка. При такова теглене на картите няма никаква възможност за измама. Начинът на залагането изключва всяка възможност за такова нещо. Там, където един играч губи, друг може да спечели със същата карта, а това, разбира се, не позволява на крупието да тегли картите неправилно, даже и да може да го направи. Тъй че нищо не ми пречи да играя срещу банката на господа Чорли и Хатчър, както бих играл срещу някоя друга… даже е по-добре; ако спечеля, ще си получа реванша, който ми дължат тези господа. Ще играя тука. Какво ще ми кажете вие, мосю?“

Част от горните размишления и въпросът, с който ги приключих, бяха отправени шепнешком към младия креол.

Той ти намери за разумни и ме посъветва да остана. Беше на мнение, че можех да си опитам късмета и тука, както и някъде другаде.

Добре… аз извадих златна монета от пет долара и я сложих на асото.

Никой не обърна внимание на това — и касиерът, и крупието дори и не погледнаха залога ми. Една сума от пет долара не можеше да учуди тези господа, тъй като десет, двадесет и дори петдесет пъти по-големи суми постоянно влизаха и излизаха от касата им.

Тегленето продължи; Чорли вадеше картите с невъзмутимо sang-froid 157 157 Sang-froid (фр) — хладнокръвие. — Б.пр. , тъй свойствено на неговото съсловие.

— Асото печели — извика един глас, когато две аса изскочиха едно подир друго.

— В жетони ли да ви платя, господине? — запита крупието.

Аз се съгласих и той сложи върху моята жълтица плоско кръгче от слонова кост, червено на цвят, с цифрата 5 по средата. Оставих и двете на асото. Тегленето продължаваше и след известно време пак излязоха две аса наред и аз станах собственик на още два червени жетона.

Оставих и четирите залога, нарасли сега на двадесет долара, да лежат на асото. Не бях дошъл да се забавлявам. Намеренията ми бяха съвсем други и подтикван от тези намерения, бях решил да не губя време. Ако щастието поискаше да ми се усмихне, рано или късно щеше да ми подари милостта си, а когато си помислех за истинския залог, за който играех, изпаднах в ужас пред неизвестността. Това, че се намирах всред такова непочтено и развратно общество, което заобикаляше масата, не ме тревожеше вече.

Тегленето продължаваше и след известно време пак излязоха две аса. Този път загубих.

Без да промълви нито дума, крупието загреба жетоните и жълтицата и ги сложи в лакираната си кутия за пари.

Извадих кесията си и заложих двадесет долара на дамата. Спечелих. Удвоих залога и отново загубих. Спечелих десет долара… десет загубих и все тъй, ту печелейки, ту губейки, залагах ту жетони, ту жълтици, докато най-после бръкнах чак до дъното на кесията си и не намерих там нищо.

Аз станах от мястото си и отправих отчаян поглед към д’Отвил. Нямаше нужда да му казвам какво беше станало. Той би го разбрал от вида ми, но младежът бе надзъртал през рамото ми и знаеше всичко.

— Да си вървим ли, мосю? — попитах аз.

— Още не, почакайте един миг — отвърна той и сложи ръка на рамото ми.

— Че защо? — възразих аз. — Нямам нито един долар. Изгубих всичко. Трябваше да разбера, че така ще стане. Защо да оставаме тука, господине?

Говорех малко рязко. Признавам, че в този миг съвсем не бях настроен дружелюбно. Отгоре на лошите изгледи за следващия ден в ума ми се мярна подозрението, че новият ми приятел ме лъже. Това, че той тъй добре познаваше тези хора, че беше ме посъветвал да играя тук, случайността, да се изразя най-меко — странната случайност пак да се сблъскаме с „ловците“ от парахода, и то в тази нова обстановка, огромната бързина, с която бяха „очистили“ кесията ми — всички тези обстоятелства светкавично преминаха през ума ми и, естествено, ме накараха да заподозра д’Отвил в измамничество. Бързо си припомних нашия разговор. Помъчих се да си спомня дали беше казал, или направил нещо, за да ме доведе именно в този вертеп. Положително той не беше ми предложил да играя, а по-скоро беше се противопоставил на намерението ми; нито пък можех да си спомня с дума или дело да беше ме насърчил да започна да играя. Нещо повече, беше учуден не по-малко от мене, когато видя на масата тези господа.