Майн Рид - Квартеронката

Че какво от това? Изненадата спокойно можеше да бъде престорена. Напълно възможно; а след скорошната ми преживелица с търговеца на свини напълно допустимо ми се виждаше, че мосю д’Отвил също беше съдружник във фирмата Чорли, Хатчър & сие. Аз се извърнах и ядни думи бяха готови да се откъснат от устните ми, когато нещо възпря мислите ми и ги отправи в друга насока. Младият креол стоеше с вдигнат към мене поглед — беше по-нисък от мене, — гледаше ме с прекрасните си очи и чакаше да мине моментното ми объркване. Нещо блестеше в протегнатата му ръка. Това беше кесия. Виждах жълтите монети да лъщят през копринената мрежа. Беше кесия, пълна със злато!

— Вземете я! — промълви момъкът с мекия си сребрист глас.

Сърцето ми се сви от срам. Едва можах да смотолевя някакъв отговор. Да беше само знаел последните ми мисли, щеше лесно да разбере защо бузите ми изведнъж се зачервиха.

— Не, мосю — отвърнах аз, — това е твърде щедро от ваша страна. Не мога да приема.

— Хайде, хайде! Защо не? Вземете я, моля ви се — опитайте си късмета още веднъж. Фортуна ви се мръщи напоследък, но помнете, че тази богиня на щастието е непостоянна и може все още да ви се усмихне. Вземете кесията, човече!

— Наистина не мога, мосю, след това, което аз… простете ми… само да знаехте…

— Трябва ли тогава аз да играя зарад вас — не забравяйте целта, с която сме дошли тука! Не забравяйте Аврора!

— Ах!

Това възклицание, изтръгнало се от моето сърце, беше единственият отговор, който успях да дам, защото младият креол вече се беше обърнал към игралната маса и залагаше златото си на разни карти.

Аз стоях и го наблюдавах с чувство на удивление и възхищение, примесено със страх за изхода на играта.

Какви малки бели ръце! Какъв блестящ камък искреше на неговия пръстен — брилянт! Той вече е привлякъл погледите на играчите, които го изпиват с очи, докато ръката се движи напред-назад между картите. Чорли и Хатчър също са го забелязали. Видях ги да се споглеждат многозначително. И двамата са любезни към д’Отвил. Той е спечелил уважението им с големите си залози. Вниманието, с което извикват името на картата, когато той печели и когато подават жетоните, е подчертано и неуморно. Всички следят всяко негово движение и — о! — как бляскат очите на тези продажни красавици и как се мъчат да му внушат своите необуздани и безчестни помисли! Няма нито една между тях, която не би му предложила своята любов зарад този искрящ камък!

Аз стоях настрана и наблюдавах е голямо напрежение — по-голямо, отколкото ако залогът беше лично мой. Но той беше лично мой. Той беше сложен зарад мене. Този щедър момък проиграваше златото си заради мене.

Безпокойството ми надали щеше да продължи дълго. Той губеше бързо, губеше безразсъдно. Беше заел моето място до масата, а заедно е него и лошия ми късмет. Банката „заграбваше“ почти всеки негов залог — докато и последната му монета лежеше на карта. Още едно теглене и тя също издрънка и падна в кутията на крупието!

— Хайде, д’Отвил! Да се махнем! — прошепнах, като се наведох и го хванах за ръката.

— Колко давате за това? — запита той касиера, без да обръща внимание на мене. — Колко давате, господине?

Докато питаше, той махна от врата си златната верижка и същевременно извади часовника си.

Когато му заговорих, подозирах, че има подобно намерение. Повторих предложението си с умоляващ тон — напразно. Той настояваше Чорли да му отговори.

Комарджията не беше от онези, които си хабят приказките в такъв решаващ миг.

— Сто долара за часовника — рече той — и още петдесет за ланеца.

— Каква красота! — възкликна един от играчите.

— Те струват повече — промърмори друг.

Дори и у тия хора около масата имаше човешки чувства. Този, който губи смело, винаги спечелва известно съчувствие, и изрази, изпълнени с такова съчувствие към младия креол, се чуваха от време на време, когато парите му отиваха в банката.

— Да, този часовник и верижката струват повече — каза един висок мъж с черни бакенбарди, който седеше на края на масата. Той направи забележката с твърд, уверен глас, който сякаш заповядваше на Чорли да му обърне внимание.

— Мога ли да го погледна още веднъж? — рече крупието и се наведе през масата към д’Отвил, който продължаваше да държи часовника в ръка.

Креолът го даде отново на комарджията, а той отвори капаците и започна да го разглежда отвътре. Това беше изящен часовник, верижката също — от тези, които обикновено носят жените. Те наистина струваха повече, отколкото беше предложил Чорли, при все че „търговецът на свини“ изглеждаше да не е съгласен.