Майн Рид - Квартеронката

— Така изисква законът. Робите на обявено в несъстоятелност имение трябва да се продадат публично на този, който наддаде най-много. Освен това, мосю, колкото и да е лош този човек, той не смее да постъпи, както предложихте вие, зарад доброто си име. Той е стопроцентов лицемер и въпреки цялата си подлост иска да остане чист пред обществото. Има мнозина, които смятат Гаяр за добър човек! Той не смее да действа открито в това злодейско дело и няма да се появи въобще. За да се запази от скандал, търговецът на роби ще я купи уж за себе си. Това е подло!

— Просто не е за вярване! Ах, какво да направя, за да я спася от този ужасен човек? Да се спася…

— Точно това мисля от един час насам. Не падайте духом, мосю! Има още малко надежда. Има още една възможност да спасим Аврора. Има още една надежда. Уви! И аз съм изживял… и аз съм бил нещастен… дълбоко… дълбоко… нещастен. Няма значение сега. Няма да говорим за моите скърби, докато не облекчим вашите. Може би някой ден ще опознаете и мен, и моите скърби… да не говорим за това сега. Има още едно спасение за Аврора и тя, и вие — двамата — може още да бъдете щастливи. Това трябва да стане; аз съм го решил. То ще бъде безразсъдна постъпка, но и цялата тази история е безразсъдна. Стига… няма повече време за губене… трябва да вървя. Върнете се сега в хотела! Върнете се и си починете. Утре в дванадесет ще ви намеря — в дванадесет в Ротондата. Лека нощ! Довиждане!

Без да ми даде време да му поискам обяснение или да му отговоря, креолът ме остави, сви по една тясна уличка и аз скоро го изгубих от погледа си.

Потънал в размишления за несвързаните му думи, за неясното му обещание, странния му вид и държане, бавно се запътих към хотела.

Без да се събличам, хвърлих се на леглото, но дори не помислях за сън.

В безсънната нощ през бодърстващия ми ум преминаха хиляди мисли, хиляди надежди, съмнения и страхове и стотици вероятни проекти. И въпреки всичко, когато настъпи утрото и жълтата слънчева светлина болезнено ме рязна в очите, все още не бях съставил никакъв план за действие. Всичките ми надежди се съсредоточаваха върху д’Отвил, защото вече не се надявах да получа писмото.

Но все пак, за да бъда сигурен в това, щом пристигна пощата, отбих се още веднъж в банковата къща Браун & сне. Отрицателният отговор на моя въпрос вече не ме разочарова. Аз го очаквах. Кога са се получавали пари навреме в момент на нужда? Бавно се търкалят златните кръгчета, бавно минават от ръка на ръка и всеки мъчно се разделя с тях. В случая те трябваше да дойдат с редовната поща, ала у дома тези мои приятели, на които бях поверил грижата да се разпореждат с моите дела, кой знае защо се бавеха.

„Никога не поверявай паричните си дела на приятел. Никога не разчитай да получиш паричен превод в определен ден, ако този, който е длъжен да ти го изпрати, е твой приятел.“ — Така се заричах, когато си отивах от банковата къща Браун & сие.

Беше вече дванадесет часа, когато се завърнах на rue Сейнт Луис. Не се отбих в хотела, а отидох направо в Ротондата.

Перото ми е безсилно да опише мрачните чувства, които изпълниха душата ми, когато влязох под сянката на огромното кубе. Не си спомням друг път да съм изпитвал такова чувство, каквото изпитах в този миг.

Случвало ми се е да стоя под сводест покрив на величествена катедрала и да бъда обзет от тържествено благоговение, минавал съм през позлатени зали на царствен дворец, който ме е изпълвал със състрадание и презрение — със състрадание към робите, потили се зарад тази позлата, и презрение към заобикалящите ме блюдолизци, — с болка съм разглеждал мрачните килии на затвори, ала не можех да си спомня гледка, която да ми е подействала тъй болезнено, както тази, която се разкри пред моите очи.

Това място не беше свято. Напротив, аз стоях на осквернена почва — осквернена от най-долно безчестие. Това беше прочутия пазар за роби на Нови Орлеан — мястото, където се купуваха и продаваха човешки тела, бих могъл да кажа дори човешки души!

Тези стени бяха свидетелки на безброй насилствени и покъртителни раздели. Често съпругът е бил тук откъсван от съпругата си, майката — от своята рожба. Често горчиви сълзи са мокрили мраморния под, често сводът на това кубе е отеквал въздишката — не, нещо повече, — риданието на измъчено сърце.

Повтарям: душата ми се изпълни с мрачни чувства, когато влязох в пределите на тази просторна зала. И нищо чудно — при мислите, които ми тежаха на сърцето, и гледката, която се откри тогава пред мене.