Майн Рид - Квартеронката

Вие очаквате да ви опиша тази гледка. Трябва да ви разочаровам. Не мога да го направя. Ако бях дошъл като обикновен зрител, като хладнокръвен репортьор, нечувствителен към разиграващата се трагедия, може би щях да забележа подробностите и да ги възпроизведа пред вас. Но случаят беше съвсем друг. В ума ми имаше само една мисъл, очите ми търсеха само един образ и това ми попречи да видя зрелището от всички страни.

Няколко неща си спомням. Спомням си, че Ротондата, както подсказва и самото й име, беше кръгла зала, много обширна, с под, постлан с каменни плочи, сводест таван и бели стени. Те бяха без прозорци, понеже залата се осветяваше отгоре. До стената върху подиум стоеше катедра или трибуна, а до нея голям каменен блок, издялан във форма на паралелепипед. За предназначението на тези две неща се досетих.

Край една част от стената имаше каменен бордюр или пейка. Нейното предназначение беше също очевидно.

Когато влязох, залата беше почти пълна с най-различни хора от всички възрасти. Те стояха на групи и разговаряха, както правят хората, когато се съберат за някаква работа, церемония или забавление и чакат началото. От държането на тези хора обаче беше ясно, че събитието, което очакваха, не пораждаше у тях никакво тържествено чувство. Напротив, ако се съдеше по грубите шеги и неприличните избухвания на смях, които от време на време огласяваха залата, те като че ли чакаха някакво развлечение. Но имаше една група, която не проявяваше никакви признаци на веселие. Някои от тази група бяха насядали на каменната пейка, други стояха до нея, наклякали по пода или облегнати на стената във всевъзможни положения. Тяхната черна или кафява кожа, ситно къдравата им коса, неугледните им червеникави обувки, грубите им дрехи от евтина басма, бархет или „негърски плат“, боядисан в канелен цвят със сока на каталпа 159 159 Растение от рода на бигнониевите. — Б.пр. — всичко това рязко ги отделяше от останалите в залата; това бяха хора от друг свят.

Но независимо от разликата в дрехите и цвета на кожата, независимо от дебелите бърни, издадените скули и рунтавите коси, лесно можеше да се разбере, че положението на хората, насядали на каменната пейка, беше съвсем различно от положението на онези, които се разхождаха из залата. Докато едните приказваха с висок глас и весело се смееха, другите бяха унили и мълчаливи. Едните ходеха насам-натам с вид на завоеватели, другите стояха неподвижни, втренчени, със загрижено изражение, като пленници. Едните бяха господари, другите — роби! Това бяха робите от плантация Безансон.

Всички мълчаха или разменяха по някоя дума шепнешком. Повечето изглеждаха притеснени. Майките седяха, притиснали своите негърчета в прегръдките си и им шепнеха гальовни думи, или се мъчеха да ги успокоят. Тук-там едри сълзи се търкулваха по мургавите бузи, а майчините им сърца преливаха от сдържана мъка. Очите на бащите бяха сухи, но в тях се четеше суровият безпомощен поглед на отчаянието, който показваше колко ясно съзнаваха те, че нямат власт над собствената си съдба и нямат власт да се противопоставят на каквото и да било решение, взето от безмилостните злодеи край тях.

Обаче не всички роби имаха това изражение. Неколцина от младежите и девойките бяха пъстро облечени с ярки цветни дрехи с волани, набори и панделки. Повечето от тях изглеждаха равнодушни към своето бъдеще. Някои дори изглеждаха радостни — смееха се и весело бърбореха помежду си, а от време на време разменяха и по някоя закачлива дума с някой от „белите“. Промяната на господарите не им се виждаше чак толкова страшна след лошото отношение към тях напоследък. Някои от тях очакваха това събитие с радостна надежда. Това бяха младите контета и жълтокожите красавици на плантацията. Може би щяха да останат в този голям град, за който бяха чували толкова много — може би ги очакваше по-светло бъдеще. Във всеки случай то не можеше да бъде по-мрачно от недалечното мрачно минало.

Огледах различните групички, но очите ми не се задържаха дълго върху тях. Само един поглед беше достатъчен, за да се уверя, че тя не е там. Нямаше никаква опасност да сбъркам и взема някоя друга за Аврора. Слава богу, че не беше там! Това ми спестяваше унижението да я видя в тази тълпа! Сигурно беше някъде наблизо и щяха да я въведат, когато й дойдеше редът.

Мъчно можех да се помиря с мисълта да я видя изложена на грубите и оскърбителни погледи, а може би и на оскърбителните забележки по неин адрес. Но въпреки всичко предстоеше ми и това изпитание.