Майн Рид - Квартеронката

— Бих я попитал — продължи първият, — само че не знам къде да я намеря. Къде е? На плантацията я няма. Отбих се там, но тя била заминала преди два дена. Не е и тука, при леля си. Къде е тя, мосю?

Зачаках отговора на този въпрос с известен интерес. Аз също не знаех къде е Йожени и бях я търсил същия ден, но без успех. Говореше се, че била дошла в града, но никой не можеше да ми каже нещо за нея. Едва сега си спомних това, което ми беше писала в писмото си за „Sacré coeur“. Може би, помислих си аз, наистина е отишла в манастира. Бедната Йожени!

— Вярно, къде е тя, мосю? — запита друг от групата.

— Много странно! — казаха в един глас няколко души. — Къде ли може да бъде? Льо Бер, вие трябва да знаете.

— Не зная нищо за мадмоазел Безансон — отвърна младият мъж с раздразнение и изненада, сякаш наистина не можеше да отговори на въпроса и беше ядосан от забележките, подхвърляни от неговите другари.

— Има нещо тайнствено в цялата тази работа — продължи един от тях. — Всичко това би ми се видяло много чудно, ако се отнасяше до някой друг, но не и до Йожени Безансон.

Трябва ли да казвам, че този разговор беше интересен за мене? Всяка изричана от тях думичка като огнена искра ме парваше право в сърцето и аз бих могъл да удуша тези младежи всички до един, както си стояха до мене. Те съвсем не подозираха, че „младият англичанин“ беше наблизо и ги слушаше, а още по-малко подозираха страшното въздействие, което думите им оказваха върху него.

Това, което ме засягаше, не бяха техните думи за Йожени, а разюзданите им приказки за Аврора. Не ви предавам непристойния им език по отношение на девойката — подигравателните им подмятания, срамните предположения и студената им гадна язвителност, когато ставаше дума за нравствената й чистота.

Особено един от тях, някой си г. Севинье, беше по-bizarre от всичките си другари и малко остана веднъж или дваж да се нахвърля отгоре му. Трябваше да употребя усилие, за да се въздържа, но все пак успях и не се помръднах от мястото си. Може би нямаше да издържа още дълго, ако не беше се случило нещо, което в миг прогони от ума ми и тези клюкари, и празните им брътвежи. Това нещо беше влизането на Аврора!

Отново бяха почнали да говорят за нея — за нейната чистота, за рядката й красота. Те спореха за това, кой ще стане неин собственик, но бяха сигурни, че който и да бъде той, тя ще стане негова любовница; започнаха още по-разгорещено да възхваляват нейната хубост и да се обзалагат за изхода на продажбата, когато изведнъж дърдоренето им секна и двама-трима се провикнаха:

— Voilà! Voilà! Elle vient! 168 168 Voilà! Elle vient! (фр.). — Ето! Тя идва. — Б.пр.

Тези думи ме накараха неволно да се обърна. На входа стоеше Аврора!

Да, Аврора се появи на вратата на тази проклета зала и плахо спря на прага й.

Не беше сама. До нея имаше една мулатка — робиня като нея и като нея доведена тук, за да бъде продадена!

Имаше и трети човек с тях, или по-правилно до тях, понеже не вървеше наред с девойките, а пред тях и очевидно ги водеше към мястото на разпродажбата. Тази личност не беше никой друг освен Ларкин, жестокият надзирател.

— Хайде! — каза той грубо, като направи знак на Аврора и нейната другарка. — Насам, момичета, вървете подир мене!

Те се подчиниха на троснатото му подканване, влязоха и тръгнаха след него към подиума.

Аз стоях с нахлупена шапка и извърнато настрана лице. Аврора не ме видя.

Щом ме отминаха малко и останаха с гръб към мене, аз ги проследих с поглед. О, прекрасна Аврора! Прекрасна както винаги!

Не само аз се възхищавах от нея. Появяването на квартеронката предизвика сензация. Глъчката стихна като по даден знак; всеки сниши глас, всеки отправи поглед към нея, докато минаваше през помещението. Някои мъже забързаха от по-далечните ъгли на залата, за да я видят по-отблизо, други и отваряха път и учтиво отстъпваха назад, сякаш беше царица. Това правеха мъже, които не биха се унизили да се покажат вежливи пред друга жена от нейната раса — например пред „жълтото“ момиче, което вървеше редом с нея! О, ти, сила на красотата! Никога не си проличавала по-очебийно, отколкото при влизането на тази нещастна робиня.

Чувах шепот, виждах погледи, изпълнени с възхищение и страст. Забелязах жадните очи, които се впиваха в стройната й снага и ловяха всяко нейно движение, докато се движеше напред.

Всичко това ме измъчваше. Туй бе чувство, по-лошо от обикновената ревност, която вече бях изпитвал. Туй бе ревност, изострена от безсрамието на моите съперници.