Майн Рид - Квартеронката

Аврора беше простичко облечена. У нея не личеше желанието да подражава на изисканите дами — нямаше никакви панделки и волани, с каквито бе украсена роклята на по-тъмнокожата й другарка. Те биха подхождали зле на гордата скръб, която лъхаше от прекрасното й лице. У нея нямаше такова нещо, нямаше.

Беше облечена с рокля от светъл муселин, ушита с вкус, с дълга пола и тесни ръкави според модата по това време мода, която разкриваше приятната закръгленост на нейната снага. Носеше, както всички квартеронки, тюрбан от мадраска кърпа 169 169 Мадрас — област в Индия, където носят шарени тюрбани. — Б.пр. , който стоеше на главата й като корона, а зелените, червени и жълти квадратчета на кърпата правеха още по-силно да изпъкват черните й като гарваново крило коси. Не носеше никакви скъпоценности освен големите златни обици, които с блясъка си подчертаваха топлата руменина на бузите и, а на ръката си имаше само един златен пръстен — годежната й халка, която ми беше много добре позната.

Потулих се в тълпата и нахлупих шапката си на онази страна, където беше подиумът. Искаше ми се Аврора да не ме вижда, а аз самият не можех да се въздържа да не я гледам. Бях застанал на такова място, че можех свободно да виждам и входа. Повече отпреди започвах да се тревожа за идването на д’Отвил.

Поставиха Аврора близо до подиума. Едва можех да видя само крайчеца на тюрбана й през раменете на хората. Като се повдигнех на пръсти, виждах и лицето, което случайно беше обърнато към мене. Ах, как биеше сърцето ми, докато се мъчех да разгадая изражението й, докато се стараех да проникна в нейните мисли!

Изглеждаше тъжна и разтревожена. Това беше напълно естествено. Но аз търсех да видя друго изражение — онова неспокойно напрежение, което се поражда от редуването на надеждата и страха.

Очите й блуждаеха из тълпата. Тя се вглеждаше в морето от лица, което я заобикаляше. Тя търсеше някого. Дали търсеше мене?

Когато погледът й мина край мене, наведох глава. Не смеех да я погледна в очите. Страхувах се, че не ще мога да се въздържа и ще й заговоря. Скъпа Аврора!

Повдигнах се пак. Погледът й още се луташе и търсеше безплодно… О, сигурно мене търсеше.

Отново се сниших зад тълпата и взорът й се плъзна по-нататък.

Още веднъж се вдигнах на пръсти. Видях сянка да помрачава лицето й. В очите й се появи по-дълбоко изражение — това бе отчаянието.

— Смелост! Смелост! — пошепнах си аз. — Погледни ме пак, прекрасна Аврора! Този път ще срещна погледа ти. Ще ти заговоря с моите очи… Ще отвърна на погледа с поглед…

„Тя ме вижда… тя ме разпознава! Това стресване, този проблясък на радост в очите, усмивката, която извива устните й! Взорът й не блуждае вече — погледът и е прикован… вярна моя любов! Наистина е търсила мене!“

Да, най-после очите ни се срещнаха — срещнаха се, разтапяха се и плуваха в любов. Бях загубил власт над себе си. Няколко мига не можех да извърна очи настрана, а се отдадох на подтика на пламенното си чувство. То беше взаимно. Не се съмнявах в това. Усещах как ни свързва сиянието на някакъв любовен лъч. Бях почти забравил къде се намирам!

Тихо промърморване и леко раздвижване в тълпата ме върнаха към действителността. Хората бяха забелязали втренчения и поглед, а мнозина, изкусни в тълкуването на такива погледи, бяха го разбрали. Те се обърнаха да видят към кого беше отправен той и от това се яви лекото раздвижване. Аз забелязах това навреме и обърнах лице в друга посока.

Пак загледах вратата, за да не пропусна д’Отвил. Защо го нямаше? Тревогата ми растеше от минута на минута.

Вярно, ще мине още час, а може би и два, преди да дойде нейният ред… Я!… Какво е това?

За миг настъпи тишина; ставаше нещо интересно. Обърнах се към подиума да видя какво се бе случило. Някакъв мургав мъж се беше качил на едно от стъпалата и шепнеше нещо на аукциониста.

Той се забави само един миг. Изглеждаше, че иска някаква услуга, която веднага му бе обещана, и той се върна на мястото си в тълпата.

Минаха една или две минути и тогава за мой ужас и изумление видях надзирателят да хваща Аврора за ръка и да я качва на каменния блок! Беше съвсем ясно какво значи това. Сега щяха да продават нея!

Не мога да си спомня точно какво съм правил през следващите няколко мига. Втурнах се безумно към входа. Надзърнах на улицата. Хвърлих тревожен поглед нагоре и надолу. Д’Отвил не се виждаше!

Спуснах се обратно в залата, минах отново през външните редици на тълпата и се запътих към подиума.