Веднага след това излезе мъж, който плати на кочияша и се върна в къщата. Кочияшът хвана поводите, удари конете с камшика, обърна каретата и потегли обратно по rue Шартър. Когато минаваше край мене, аз надзърнах през отворените прозорчета в колата. Беше празна. Това означаваше, че Аврора е останала в къщата.
За мене нямаше вече никакво съмнение къде я бяха завели. На ъгъла прочетох надписа „rue Bienville“. Къщата, пред която беше спряла колата, бе градското жилище на г. Доминик Гаяр.
Няколко минути останах в каретата и размишлявах как ще е най-добре да постъпя. Дали туй щеше да бъде бъдещият дом на девойката? Или бяха я довели тук временно, а след това щяха да я закарат в плантацията?
Някаква упорита мисъл или по-скоро предчувствие ми подсказваше, че тя нямаше да остане на rue Биенвил, а ще бъде отведена в мрачното старо имение в Бренжиер. Не мога да кажа защо мислех така. Може би защото исках да стане така.
Видях, че е необходимо да наблюдавам къщата, да не би да отведат Аврора, без да узная. Бях решил да вървя подир нея, където и да отиде.
За щастие бях готов на всякакво пътешествие. Заетите ми от д’Отвил три хиляди долара стояха непокътнати. С тях можех да отида накрай света.
Защо не беше с мене и младият креол! Чувствах нужда от неговите съвети и от неговото присъствие. Как ли бих могъл да го намеря? Не беше ми казал къде ще се срещнем, а само това, че щял да ме намери след разпродажбата. Не го забелязах, когато напуснах Ротондата. Може да е мислил да ме намери там или в хотела, но как можех да отида на едното или другото място, без да напусна своя пост?
Съвсем не знаех как да вляза във връзка с д’Отвил. Дойде ми на ума, че кочияшът (още не бях го освободил) би могъл да остане да наблюдава къщата, докато аз отида да потърся креола. Трябваше само да платя и той без съмнение щеше да изпълни желанието ми, и то на драго сърце.
Вече се уговаряхме с него и даже бях му дал известни наставления, когато чух да трополят колела. По улица Биенвил зави една доста старомодна каляска, теглена от чифт катъри. На капрата седеше кочияш-негър.
Във всичко това нямаше нищо странно. Такава кола, запрегната с катъри или коне, и такъв кочияш можеха да се видят в Нови Орлеан всеки час. Обаче аз познах тези катъри и негъра, който ги караше.
Да! Аз познах каляската. Често бях я срещал по пътя на Дигата край Бренжиер. Това беше колата на г. Доминик!
Още повече се уверих в това, като видях, че колата спря пред къщата на адвоката.
Веднага изоставих намерението си да се връщам да търся д’Отвил. Качих се пак в каляската и се нагласих в такова положение, че да мога да виждам всичко, което става на rue Биенвил.
Очевидно някой щеше да пътува с каляската. Вратата на къщата остана отворена и един слуга приказваше с кочияша. По движенията на кочияша можах да разбера, че той се канеше скоро да потегли.
Сега слугата излезе навън с няколко пакета и ги сложи на покрива на каляската; след това излезе мъж — търговецът на роби — и се качи на капрата. Още един мъж прекоси тротоара, но толкова бързо, че не можах да го позная. Обаче аз се досетих кой беше той. Ето че от къщата излязоха още двама души — една мулатка и едно младо момиче. При все че тя беше загърната с наметка, познах Аврора. Мулатката заведе момичето до каляската и се качи след нея. В този миг на улицата се появи някакъв конник, който се приближи и спря до колата. След като размени няколко думи с някого в колата, той пак подкара коня си и се отдалечи. Този конник беше Ларкин, надзирателят.
Вратичката хлопна и незабавно след това изплющя камшикът на кочияша; катърите препуснаха по улицата, завиха надясно и поеха по Дигата.
Моят кочияш, на когото вече бях дал нареждания, шибна с камшик своя кон и подкара след тях, като гледаше да бъде малко по-назад.
Едва след като изминахме дългата улица Чупитулас през предградието Марини и бяхме изминали голяма част от пътя за близкото селце Лафайет, аз се сетих къде отивах. Единствената ми мисъл досега беше да не изгубя от погледа си колата на Гаяр.
Сега се запитах: с каква цел вървя след тях? Имах ли намерение да вървя подир Гаяр с каляска около тридесет мили до неговия дом.
Дори и да бях взел такова решение, съмнително беше дали кочияшът ми щеше да се съблазни и да угоди на моята прищявка и дали нещастната му кранта би могла да извърши подобен подвиг.
С каква цел тогава препусках подире му? Да нападна тези хора на пътя и да освободя Аврора от техните ръце? Не, те бяха трима и без съмнение добре въоръжени, а аз — сам.
Читать дальше