Майн Рид - Квартеронката

Но даже и при това положение как щяхме да влезем във връзка с нея? Това щеше да бъде извънредно трудно.

Аз се надявах на малкото листче хартия с думите „Ce soir viendrai“. Положително тази нощ Аврора нямаше да заспи. Моето сърце ми подсказваше това и тази мисъл ме правеше горд и уверен в своя успех. Още тази нощ трябваше да се опитам да я отвлека. Не можех да допусна мисълта тя да прекара дори и една нощ под покрива на своя тиранин.

А нощта обещаваше да бъде благосклонна към нас. Едва залезе слънцето и небето се начумери и доби оловен оттенък. Щом изтече краткотрайният здрач, целият небесен свод стана толкова тъмен, че не можехме да отличим очертанията на гората от самото небе. Не се виждаше нито една звездичка. Дебела завеса от мрачни облаци ги скриваше от погледа ни. Дори и жълтата повърхност на реката едва можеше да се види от брега и ние се водехме само по белия прах на пътя.

Да намериш пътека в гората или всред по-тъмните ниви на плантациите беше невъзможно — тъй непрогледен бе обгърналият ни мрак.

Това можеше да ни попречи, да ни уплаши, че ще изгубим пътя, но аз не се боях от такива неща. Сигурен бях, че самата звезда на любовта ще ни води напред.

Тъмнината щеше да е благоприятна за нас. Под приятелското й було можехме да приближим към къщата и да действаме с по-голяма сигурност, а ако нощта беше лунна, щеше да бъде опасно да не ни забележат.

Във внезапната промяна на небето виждах не лошо предсказание, а предзнаменование за успех.

Имаше признаци на приближаваща се буря. Защо ли пък ми беше хубаво време? Бих се радвал на всичко — на пороен дъжд, буря, ураган, — на всичко освен на ясна нощ.

Беше доста рано, когато стигнахме до плантацията Безансон — нямаше още и полунощ. Не губихме време по пътя. Бързахме, за да стигнем навреме, преди хората на Гаяр да си легнат. Надявахме се да намерим някакъв начин да влезем във връзка с Аврора чрез робите.

Аз познавах едного от тях. Бях му направил незначителна услуга през време на престоя си в Бренжиер. Бях спечелил неговото доверие — достатъчно, за да мога да го подкупя. Можеше да го намерим и той да ни окаже желаната помощ.

Тишина цареше в плантация Безансон. Господарската къща изглеждаше безлюдна. Не се виждаше никаква светлинка. Едно пламъче мъждукаше отзад, в къщата на надзирателя. Негърското селце бе тъмно и смълчано. Не се чуваше обичайното за този час бръмчене. Тези, чиито гласове обикновено ехтяха в малката уличка, бяха сега далече от него. Колибите бяха празни. Заглъхнали бяха песните, закачките и безгрижният смях; единственият звук, който нарушаваше безмълвието, беше воят на ловджийското куче, затъжило се за изчезналия си господар.

Като яздехме мълчаливо, загледани в пътя пред нас, ние отминахме портата. Придвижихме се напред с най-голяма предпазливост. Можеше да срещнем онези, с които най-малко искахме да се сблъскаме — надзирателя, посредника, самия Гаяр. Дори ако ни видеше някой от негрите на Гаяр, пак можеше да се провалят всичките ни кроежи. Аз тъй се боях от това, че ако нощта не беше толкова непрогледна, отдавна щях да изоставя пътя и да тръгна по една позната пътечка през гората. Но беше твърде тъмно, за да можем да минем по тази пътечка без затруднение и без да губим време. Поради това ние продължавахме по пътя с намерение да го оставим, когато стигнем срещу плантацията на Гаяр.

Между двете плантации минаваше коларски път за превозване на дърва от гората. Аз възнамерявах да свия именно по него. Надали щяхме да срещнем някого там и бяхме намислили да скрием конете между дърветата зад нивите със захарна тръстика. В такава нощ дори и негър — ловец на миещи мечки — не би влязъл в гората.

Бавно и предпазливо стигнахме до мястото, където се отклонява този път, когато до слуха ни долетяха гласове. По пътя идваха някакви хора.

Ние спряхме конете и се ослушахме. Разговаряха мъже, а по това, че гласовете им ставаха все по-ясни, можехме да заключим, че се приближаваха към нас.

Идваха по главния път откъм селището. Тропотът на копитата ни подсказа, че бяха на коне и следователно — бяха бели хора. Голяма топола се издигаше на празното място от едната страна на пътя. Дълги кичури испански мъх, увиснали от нейните клони, почти допираха земята. Тополата предлагаше прекрасно прикритие и ние тъкмо бяхме успели да пришпорим конете и да застанем зад исполинския и ствол, когато конниците се изравниха с дървото.

Колкото и да беше тъмно, можахме да ги видим, когато минаха край нас. Сенките им (те бяха двама) леко се откроиха върху жълтата повърхност на водата. Ако бяха мълчали, можеше да не узнаем кои са, обаче гласовете им ги издадоха. Бяха Ларкин и търговецът на роби.