Майн Рид - Квартеронката

Аз прескочих оградата, той ме последва и без да разменим нито дума повече, двамата се запътихме през полето към къщата.

Това беше нива, засята със захарна тръстика от вида, познат под името „ратун“ — издънки от стари корени; гъстите израстъци долу, както и високите стъбла, ни помогнаха да минем незабелязано. Дори да беше ден, бихме могли да се приближим до къщата, без да ни видят.

Скоро стигнахме до оградата на градината. Тук спряхме да разузнаем положението. Достатъчно бе малко да се огледаме. Видяхме точно мястото, където можехме да се приближим и да се скрием.

Къщата имаше старинен овехтял вид, не без известни претенции за величие. Беше двуетажна постройка с широки стрехи и големи прозорци, всичките с венециански капаци, които се отваряха навън. И стените, и капаците на прозорците са били боядисани някога, но боята беше избеляла и пожълтяла и зеленият някога цвят на жалузите почти не можеше да се отличи от сивите дъсчени стени. Около цялата къща имаше отворена галерия, или веранда, издигната на около три-четири фута от земята. Към тази веранда се отваряха всичките врати и прозорци и тя бе заградена околовръст с перила, или парапет. Срещу вратите имаше стълбички от по пет-шест стъпала, но навсякъде другаде под галерията беше открито, тъй че с малко навеждане човек можеше да се скрие отдолу.

Ако се примъкнехме близо до верандата и погледнехме през перилата и, сигурно щяхме да можем да видим всичките прозорци на къщата, а в случай на тревога можехме да се скрием на тъмно под нея. Там щяхме да сме на сигурно място, освен ако не ни подушеха кучетата.

Уговорихме всичко шепнешком. Всъщност почти нищо не уговорихме. Решихме да минем край верандата, да надзъртаме през всички прозорци, докато открием стаята на Аврора, след това да направим всичко възможно да дадем на Аврора знак да излезе. Успехът ни до голяма степен зависеше от случайността или късмета.

Преди да се придвижим напред, късметът като че реши да ни облагодетелства. На един от прозорците, точно пред нашите очи, се появи някаква сянка. Един поглед бе достатъчен, за да се убедим, че това беше квартеронката.

Прозорецът, както вече бе споменато, стигаше до пода на верандата и когато сянката се появи зад стъклата, ние можахме да я видим от главата до петите. Мадраската кърпа на главата, нежно закръглената снага, очертана на фона на осветената стая, не остави никакво съмнение в нас.

— Това е Аврора! — пошепна моят другар.

Откъде знаеше той? Познаваше ли я? Аха! Спомних си тази сутрин я беше видял в Ротондата.

— Тя е! — отговорих аз, а сърцето ми туптеше така, че едва можах да проговоря.

На прозореца имаше перде, но тя го беше повдигнала с едната си ръка и поглеждаше навън. В нейната стойка имаше нещо напрегнато. Тя като че ли се мъчеше да види нещо в мрака. Успях да доловя това дори от разстояние и сърцето ми преля от радост. Тя е разбрала моята бележка. Тя ме чака!

Д’Отвил беше на същото мнение. Изгледите да сполучим бяха пораснали. Ако тя се досещаше за нашите намерения, задачата ни щеше да е по-лесна.

Аврора остана на прозореца само няколко мига, после се обърна и пердето увисна, както и по-рано; но преди да закрие всичко от погледа ни, на задната стена на стаята се появи тъмната сянка на някакъв мъж. Без съмнение Гаяр.

Нямах сили да чакам повече; аз се прехвърлих през оградата на градината и запълзях напред, последван от д’Отвил.

След няколко секунди и двамата бяхме вече стигнали набелязаното място — точно пред прозореца, от който сега ни деляха само дървените перила на верандата. Като се поприведохме, очите ни дойдоха на едно равнище с пода на стаята. Пердето не беше спуснато както трябва. Едно от стъклата на прозореца беше останало незакрито и ние виждахме почти цялата дълбочина на стаята. Бяхме толкова наблизо, че можехме да доловим всеки звук и съвсем ясно чувахме хората, които говореха вътре.

Предположението ни е било право. Наистина бяхме видели Аврора. Другият човек в стаята беше Гаяр.

Няма да опиша тази сцена, нито да повторя думите, които чухме. Няма да разкажа подробно приказките на този подъл негодник — отначало угоднически и ласкателни, сетне груби, дръзки и гадни, докато най-после, като не успя да постигне целта си с молби, той прибягна до заплахи.

Д’Отвил ме задържаше и ми се молеше шепнешком да имам търпение. Един или два пъти бях почти съвсем готов да се хвърля напред, да счупя прозореца и да поваля този нехранимайко. Благодарение на благоразумната намеса на моя другар успях да се сдържа.