Майн Рид - Квартеронката

Вървяхме към Мидения път и скоро под краката ни запращяха парчета от речни и двучерупчести миди, с които бе осеяна пътеката. Обстановката тука отговаряше повече на нашите мисли. Над нас и наоколо ни се люшкаха тъмни печални кипариси — достоен символ на скръбта, — двойно по-мрачни наглед поради сивата tillandsia, която ги обвиваше като мъртвешки саван. И звуците, които ни посрещнаха тука, ни действаха успокоително; тъжното „у-ху“ на блатната кукумявка, скърцащото цвърчене на щурците и жътварчетата, тържественото „ква-ква“ на големите жаби, дрезгавият тръбен вик на огромния алигатор, резкият писък на прилепа високо над главите ни — всичко това се смесваше в концерт, който при други обстоятелства би бил неприятен, но сега звучеше в ушите ни като музика и даже доставяше своеобразно тъжно удоволствие на душата ми.

И все пак това не беше най-мрачният ми час. Очакваше ме и по-мрачен от него. Въпреки напълно безнадеждните изгледи аз все още не изоставях надеждата. Това беше смътно чувство, но то ми даваше сили да не се отчайвам. Край пътеката, паднал, лежеше дънерът на един таксодиум; ние седнахме на него.

Не бяхме разменили повече от десетина думи след излизането от вертепа. Аз бях зает с мислите си за утрешния ден; младият ми другар, на когото гледах сега като на стар и изпитан приятел, мислеше за същото.

Какво великодушие спрямо един непознат! Каква саможертва! Ах, колко малко знаех тогава за безграничността и благородното величие на тази жертва.

— Сега остава само една възможност — заговорих аз; — възможността утрешната или по-право днешната поща да донесе моето писмо. То все още може да дойде навреме; пощата трябва да пристигне към десет часа сутринта.

— Правилно — отвърна моят другар, видимо твърде зает със собствените си мисли, за да обърне голямо внимание на моите думи.

— Ако пък не дойде — продължих аз, — тогава остава само надеждата, че този, който я купи, може после да я продаде на мене. Няма значение на каква цена, ако аз…

— Ах! — прекъсна ме д’Отвил, като се изтръгна неочаквано от своя унес. — Тъкмо това ме тревожи… точно за това си мислех. Боя се, мосю, боя се…

— Продължавайте, говорете!

— Боя се, че няма надежда този, който я купи, да се съгласи да я препродаде.

— Че защо? Нима една голяма сума…

— Не… не… боя се, че този, който ще я купи, не ще се откаже от нея на никаква цена.

— Ба! Защо мислите така, г. д’Отвил?

— Имам основание да подозирам, че известна личност възнамерява…

— Кой?

— Господин Доминик Гаяр.

— О, боже мили! Гаяр! Гаяр!

— Да, ако съдя по това, което ми разказахте… по това, което сам зная, защото и аз донякъде познавам Доминик Гаяр.

— Гаяр! Гаяр! О, боже!

Аз можех само да охкам. Това, което чух, почти ме лиши от способността да говоря. Струваше ми се, че ме обзема някакво вцепенение, някаква духовна немощ, сякаш ме грозеше надвиснала над мене страшна опасност, а аз нямах сили да я избягна.

Странно, че тази мисъл не беше ми минала през ума по-рано. Аз смятах, че квартеронката щеше да бъде продадена на някой купувач по обикновения начин; някой, който може да е склонен да я препродаде с печалба — огромна печалба може би; но с време щях да се подготвя за това. Странно, но съвсем не бях помислил, че Гаяр може да се яви като купувач. От часа, в който за първи път чух за несъстоятелността на плантация Безансон, мислите ми бяха твърде объркани, за да мога да размишлявам спокойно за каквото и да било.

Сега всичко беше ясно. То не беше вече предположение; положително Гаяр ще стане господар на Аврора. Преди да настъпи следващата нощ, тялото й ще бъде негова собственост. А нейната душа… О, боже! Буден ли съм?… Сънувам ли?

— Подозирах подобно нещо и преди — продължи д’Отвил, — защото мога да ви кажа, че зная малко нещо за тази семейна история… за Йожени Безансон… за Аврора… за Гаяр, адвоката. Подозирах и преди, че може би Гаяр желае да бъде собственик на Аврора. Но сега, след като ми разказахте случката в столовата, вече не се съмнявам в намеренията на този злодей. О, това е подло.

— Има и още едно доказателство — пак подхвана д’Отвил. — На парахода пътуваше един човек — може да не сте го забелязали, посредник на Гаяр в такива сделки. Един търговец на роби — подходящо оръдие за такава цел. Без съмнение той е тръгнал за града само за да присъства на разпродажбата — да наддава за нещастното момиче.

— Но защо? — запитах аз, като се хващах за сетната сламка на надеждата. — Защо, щом е искал да притежава Аврора, не е могъл да го нареди с частно споразумение. Защо я изпраща за разпродажба на пазара за роби?