Майк Резник - Гадателката

— Тя ще бъде с тебе дотогава, докато я помниш.

— И въпреки това ми се иска да е с мен сега.

— Понякога се налага да кажеш сбогом на някого, когото обичаш — отговори Мишката. — Това е част от растежа.

— Всички ли изоставят хората, които обичат, когато пораснат?

— Почти всички. Понякога самите хора искат да бъдат изоставени. Резултатът обаче е един и същ.

— Но Дженифър обичаше да й говоря — настоя Пенелопа. — Ами ако прислужничките просто я захвърлят в килера?

— Сигурна съм, че ще дадат Дженифър на някое самотно малко момиче, което се нуждае от първа приятелка.

— Наистина ли? — Пенелопа се оживи за момент.

— Сигурна съм.

— Надявам се да си права.

Внезапно Мишката се усмихна.

— Ще ти хареса ли да спиш на горната койка?

— Може ли?

— Разбира се.

— Много ще ми хареса.

Мишката прегърна малкото момиче, вдигна я на горната койка и за стотен път се зае да разглежда наоколо. Стените, таванът и подът на малката каюта бяха от титанова сплав и в обичайното корабно сиво. Двете койки бяха закрепени с болтове към преградата. Компютърната ключалка бе изключена и вратата беше заключена отвън. В малката баня имаше сух душ, химическа тоалетна и суха чешма. Вентилационните отвори бяха прекалено малки за който и да е човек и дори Мишката не би могла да се промъкне през тях. Нямаше прозорец, нито видеоекран или интерком.

Мишката прекоси каютата, оглеждайки пода за възможен отвор, но напразно. Ако имаше начин за бягство, дори най-невероятната възможност, сигурна бе, че досега щеше да я открие. Въпреки това продължи да оглежда педантично всеки сантиметър, като че ли го правеше за пръв път. Накрая се върна на долната койка.

Няколко минути по-късно вратата се отвори и Зората на Септември влезе с два подноса.

— Вечерята — каза извънземната и подаде на всяка по един поднос.

— Още колко остава, докато пристигнем? — попита Мишката.

Лицето на извънземната се изкриви в гротескно подобие на човешка усмивка.

— Ако ти кажа, може да се досетиш къде отиваме.

— И какво значение има? На кого мислиш, че ще кажем?

— Ти? На никого. — Тя погледна към Пенелопа. — Тя? Кой знае…

— Тя не е телепат.

— Казваш, че чете бъдещето. А според мен тя чете нашите умове. Каква е разликата?

— Разликата е, че тя не може да контактува с никого по телепатичен начин, така че спокойно можеш да ни кажеш къде отиваме.

Зората на Септември се усмихна отново.

— Няма никакво значение дали ще ти кажа или не. Но ако тя е телепат, тогава ще е от голямо значение.

— Но аз не мога да чета мисли или да изпращам съобщения — възрази Пенелопа.

— И да можеш, пак ще кажеш, че не можеш — отговори Зората на Септември.

После излезе от стаята и заключи вратата отвън.

— Това не ми харесва — обади се Мишката.

— Кое?

— Ако мислят, че си телепат, могат да поискат да им прочетеш или да им изпратиш някоя мисъл. А когато им обясниш, че не можеш, и те не ти повярват, тогава вероятно ще си имаме големи неприятности.

— И сега имаме големи неприятности — отговори Пенелопа и продължи разсеяно да рови храната си.

— Виждала съм и по-лоши затвори — Мишката разглеждаше своя поднос. Започна да яде екзотичната салата от извънземни зеленчуци.

— Какъв беше оня чуждоземен затвор? Където Ледения те изоставил?

— Не много приятен.

— Беше ли студен, тъмен и влажен? — попита с детски ентусиазъм Пенелопа.

Мишката замълча, като че ли се мъчеше да си спомни.

— Беше тъмен, но не и студен. По-скоро приличаше на пещ. Мсали IV е доста горещ свят.

— Измъчваха ли те?

Мишката поклати глава.

— Не така, че да ми оставят белези. Просто ме хвърлиха в една килия и ме оставиха там. Понякога се сещаха да ме нахранят, понякога не.

— За колко години беше присъдата ти?

Мишката се усмихна накриво.

— Клаите — расата, която живее там, не действат така. Когато си виновен за нещо, те хвърлят в затвора, а когато умреш, те погребват. Няколко пъти почти умрях от тяхната вода. Казват, че болестите не се предавали от раса на раса, но предполагам, че мръсотията би разболяла всекиго. А това бе най-мръсната вода, която някога съм виждала.

— Викаха ли доктор да ти помогне?

— От време на време. По този начин успях да избягам.

— Разкажи ми! — примоли се нетърпеливо Пенелопа. — Уби доктора с някой от неговите хирургически инструменти ли?

Мишката се усмихна.

— Никога не си виждала клай, нали? Те са високи около два и половина метра и вероятно тежат към триста килограма, а кожата им е като броня. Да се опиташ да удариш някой от тях с нож или да го застреляш, означава само да го раздразниш.