Майк Резник: Оракула

Време беше да провери дали планът му ще успее.

Извади звуковия си пистолет и спусна предпазителя. С лявата си ръка бръкна в джоба на туниката, извади семената от алфанела, които му бе донесъл Брусар, внимателно ги нагласи между зъбите си и ги захапа.

— Вече са тук — съобщи Оракула, зареяла поглед нанякъде.

— И двамата ли?

— Да. — Тя се обърна към него и му се усмихна. — Завършекът наближава.

— Значи и аз съм част от плана ти, така ли? — попита Ледения.

— В някои случаи присъствието ти има значение, в други — не.

— И какво ще направя според тебе?

Тя се засмя.

— В никое бъдеще, което мога да видя, аз не отговарям на въпроса ти.

Той извади малка пура от предния джоб на туниката си.

— Имаш ли нещо против да пуша?

— Да, имам.

— Жалко — промърмори Ледения и запали пурата.

— Гледай ти — все така весело продължи Оракула. — Инатиш се. Сега по-добре ли се чувстваш?

— Не много.

— Но не те е страх от мен?

— Почти.

— Би трябвало да се страхуваш.

Старецът сви рамене.

— Сигурно.

— А знаеш ли, че през целия си живот досега съм се бояла само от един човек?

— Нима? От кого?

— От тебе.

— Поласкан съм.

— Но това беше отдавна. Сега те гледам и не се плаша. — Взря се в него и очите й най-после виждаха настоящето. — Изпитвам единствено презрение към тебе.

— Не е ли омраза?

Тя поклати глава.

— За да мразиш някого, трябва поне малко да го уважаваш или да се съобразяваш със заплахата, която представлява.

— Значи ме смяташ за безобиден?

— Да. — Оракула пак го огледа от главата до петите. — За мен си безобиден дори с експлозивите, които си скрил в протезата си.

— И за тях ли знаеш?

— Знам всичко. Нима не съм Оракула?

— Да, Оракула си. И си затворена зад силово поле. Как ще ме възпреш, ако реша да ги взривя?

— Ти си старец и сърцето ти е изтърпяло какви ли не натоварвания през годините. Ако се опиташ да взривиш експлозивите, ще усетиш непоносима болка в гърдите, сърцето ти ще се пръсне и ще умреш. — Погледът й го пронизваше. — То вече бие по-ускорено, пулсът ти доближава опасната граница. В милиони варианти на бъдещето дори няма да разбереш какво ти се е случило. Но… — тя се премести две крачки надясно, — …щом съм тук, вече има бъдеще, в което болката те предупреждава какво ще стане. Нали?

Ледения притисна ръка към гърдите си. Изведнъж започна да се задушава, нещо сякаш притисна сърцето му. Опита се да прикрие състоянието си, но не можа.

— Ето, убеди ли се? — Оракула се засмя доволно. — Освен милиардите вероятности, в които успяваш да взривиш експлозивите, има и едно бъдеще, когато болката не престава. И миг преди да умреш, ти разбираш, че съм ти казала истината.

Изведнъж му олекна. Ледения се опря на вратата, за да не падне.

— Може ли да те попитам нещо? — каза той след малко.

— Нали за това е Оракула — да отговаря на въпроси.

— Как, дяволите ги взели, са успели да те задържат тук? Защо твоите надзиратели не са пукнали в подходящия момент?

— Подбираха ги много старателно — обясни жената. — В никое достъпно за мен бъдеще не се разболяваха така, че да си възвърна свободата.

— А как те хранят? Трябва да изключват поне частично полето.

— Да, но съвсем малка част от него. Ей сега ще видиш. — Тя заговори по-силно. — Можеш да влезеш!

Появи се Син дявол с поднос, остави го пред тънката черта на пода и веднага излезе. След секунда от комуникатора прозвуча мелодичен звън и Пенелопа се дръпна към отсрещната стена, колкото се може по-далеч от полето. Въздухът до подноса изпращя и тя коленичи, посегна много внимателно и придърпа храната към себе си. Щом пренесе подноса през чертата, чу се ново пращене и записан глас на Син дявол съобщи, че полето отново е включено напълно.

Жената нареди чиниите на маса и седна.

— Сега разбра ли? — обърна се към Ледения.

— От колко години няма друго живо същество от твоята страна на полето?

— От злощастния край на Лъжекостенурката.

— И през цялото време не си се срещала с хора?

— Не съм се срещала с никого. — Тя помълча и добави: — Имах кукла, но тя се разпадна преди четири години.

Ледения опита да си представи как осемнадесетгодишната Пенелопа си е играла с куклата, но не успя.

— Да, още те съжалявам — промълви след малко. — Не е твоя вината, че си благословена или прокълната чрез тази дарба, нито че Демокрацията се е отнесла зле с тебе. Не си виновна и за това, че Сините дяволи са те затворили… но ти си такава, каквато си и не мога да допусна да излезеш оттук. Щом е невъзможно да бъдеш убита, ще останеш затворена зад полето.