Майк Резник - Оракула

Старецът се вторачи безмълвно в нея.

— Защо ме гледаш толкова особено?

— Защото се чудя.

— На мен ли?

Той поклати глава.

— Не, на себе си.

— Обясни ми, моля те.

— Защо да си хабя думите? Ти вече знаеш какво ще ти кажа.

— Знам милиони думи, които би могъл да кажеш. Не искам да ги прехвърлям през ума си.

— Добре. Учудих се на реакцията си спрямо тебе.

— И каква е?

— Последния път, когато те видях, ти причини смъртта на човек, който ми беше много скъп. Направо я уби, а мен осакати. Въобразявах си, че те мразя. Мислех си, че ако те срещна отново, ще ме обземе само желанието да те стисна за гушата и да те удуша.

— Значи не е така?

— Не. Мразех едно момиченце, което убиваше от капризна ревност… но ти вече не си онова момиченце. Не са ти останали никакви чувства. Не знам дали приличаш по нещо на хората. Вече си само една природна стихия. И нищо друго. — Старецът въздъхна. — Никой не мрази урагана за това, което причинява. Разбрах, че не мога да мразя и тебе.

Тя го гледаше любопитно, но не му отговори.

— Все пак това не означава, че не трябва да бъдеш възпряна — продължи Ледения. — Когато ветровете набират скоростта на урагани, ние ги разпръскваме в атмосферата. Когато йонна буря доближи обитаема планета, ние неутрализираме заряда й.

— Не можеш да ме спреш — изрече Пенелопа, а в гласа й се прокрадна само сянка на присмех. — Трябваше вече да си разбрал това.

— Някой вече те е обуздал. Или все пак можеш да дойдеш в моята половина на стаята?

— Досега не исках да изляза — кротко отвърна тя. — Но вече искам и скоро ще уредя това.

— Как ли са успели да те затворят тук?

— Бях неопитна и наивна.

— Съгласен съм, че може и да си била неопитна. Но ми е трудно да повярвам, че някога си била наивна.

— Вярно е. Дойдох тук с Лъжекостенурката. Спряхме да презаредим с гориво на път за планета, където трябваше да порасна, защитена от всякакви външни влияния, да се науча как да си служа със силата си. — Тя млъкна за момент. — И тогава направих грешка.

— Каква?

— Видях, че корабът ще се повреди, ако не бъде сменен един малък уплътнител, и позволих на местните жители да чуят разговора ми с Лъжекостенурката. Ако си спомняш, той просто се прекланяше пред мен. Веднага взе да настоява пред механиците да подменят незабавно дефектния уплътнител. Когато те откриха, че наистина е трябвало да направят това, казаха ни, че техните кораби имали съвсем различно устройство, затова трябвало да почакаме няколко седмици, докато доставят този детайл. Способностите ми още не бяха достигнали зрелостта си, затова не прозрях достатъчно далеч в бъдещето и не разбрах, че нищо не се канят да доставят. Доверих им се.

— И тогава те затвориха тук?

— Обясниха, че било заради безопасността ми. Така си е — призна Пенелопа. — Както аз не мога да мина през полето, не можеш и ти. — Тя отново се поколеба, сякаш й беше много по-трудно да си спомни миналото, отколкото бъдещето. — На другата сутрин вече се бях досетила, че сме затворници. Но понеже и без това не изгарях от желание да отида в света на Лъжекостенурката, а тук задоволяваха всичките ми потребности, мястото ми се стори не по-лошо от всяко друго, за да набера сили.

— А защо помогна на Сините дяволи срещу Демокрацията? Едва ли са ти по-мили от Лъжекостенурката.

— Помислиха, а вероятно още си мислят, че им помагам с надеждата някой ден да заслужа свободата си, но всъщност ми дадоха възможност да проверя доколко се е развила дарбата ми. А аз нямам никаква причина да желая доброто на Демокрацията. Нейни хора ме откъснаха от моите родители и се опитаха да ме превърнат в лабораторно животинче, което послушно изпълнява всяка заповед. Пак Демокрацията изпрати по петите ми десетки ловци на глави, когато избягах. Не, няма за какво да я обичам. — Погледът й срещна очите на Ледения. Отново му се стори, че тя гледа през него в идните месеци и години. — Трябва да ти кажа, че имам някои планове спрямо Демокрацията, наистина занимателни и забавни планове.

— Вярваш ли, че вече си готова да ги осъществиш?

— Отдавна пораснах. Вече не съм нито Пенелопа Бейли, нито Гадателката на Лъжекостенурката. Сега съм Оракула и е време да изляза на воля в галактиката.

— А какво стана с Лъжекостенурката?

— Умря.

— Как?

— Какво те засяга?

— Любопитно ми е. Мисля, че си могла да му запазиш живота, ако си искала.

Жената се усмихна. На такова лице усмивката трябваше да е много привлекателна, но от нея по-скоро лъхаше студ.