Майк Резник - Оракула

Двете пера се свлече в седалката и затвори очи.

— Господине, още не сте ми казал какъв е планът ви за тази вечер — напомни Брусар.

— Знам.

— Но поне имате план, нали?

Двете пера се тупна по туниката.

— Всичко необходимо е тук.

— Оръжие ли носите?

Индианеца се засмя.

— Нося и оръжие.

Двама въоръжени Сини дяволи влязоха в стаичката и мълчаливо поведоха Ледения по дълъг тъмен коридор, после по стръмно наклонена рампа, минаха по втори коридор и накрая спряха пред широка врата, където ги чакаше Праед Тропо.

— Мендоса, тя иска да говори с вас.

— Досетих се.

— Не я доближавайте!

— Не разбирам.

— Ще разберете.

Военачалникът тихо изрече команда, вратата се отвори и откри огромна, разкошно обзаведена стая. Стените бяха дълги почти петнадесет метра. Имаше легла, кресла, бюра, маси, дори холоекран — всичко тук беше предназначено да се използва от човек.

А единствената обитателка на стаята стоеше на десетина метра от Ледения — висока, стройна, с тъмноруса коса и бледосини очи, които сякаш гледаха през него към скрита тайна, която само тази жена можеше да съзре.

— Добре дошъл във владенията ми.

— Здрасти, Пенелопа.

— Познавате ли я? — изненада се Праед Тропо.

— Срещали сме се много отдавна — отвърна Ледения.

— Не очаквах да те видя отново — каза Оракула. — Мислех, че ще умреш там, където те оставих, но тогава бях още малка и способностите ми не бяха съзрели достатъчно.

— Вече си пораснала.

— Да, пораснах — отвърна тя разсеяно, като че му отделяше само малка частица от вниманието си. — Виждам нещата по-ясно, по-ярко, а и ги тълкувам правилно.

— Що за неща виждаш?

— Каквито биха те побъркали за миг, ако ти се явят… Милиони възможности, всички борещи се за съществуване. Трилиони случки, очакващи да им позволя да се сбъднат.

— Съжалявах те, когато беше момиченце — промълви Ледения. — Съжалявам те и сега.

— Спести си чувствата — грубо каза Пенелопа. — Не бих си разменила мястото с тебе.

Той се вгледа в тънката линия на три метра пред краката му и забеляза, че минава и по стените и тавана.

— По-точно казано, дори да искаше, не би могла да застанеш на моето място.

Тя се усмихна.

— А, говориш за силовото поле.

— Това ли било…

— Да, задържа ме вътре, но в същото време задържа отвън тебе… и другите.

— Кои други?

— Не се прави на тъпак. Не ти подхожда.

— За убиеца Чандлър ли говорите? — намеси се Праед Тропо.

— Може би — изрече Оракула и се обърна към Синия дявол. — Сега трябва да ни оставиш сами.

Той веднага се присъедини към двамата си войници зад вратата, която се затвори след секунда.

— Пенелопа, откога си затворена тук?

— Защо смяташ, че съм затворничка?

— Можеш ли да напуснеш тази стая?

— Ще мога… след време.

— Но не точно сега, нали?

— В момента нямам желание да изляза.

Той я огледа мълчаливо.

— Променила си се — каза след малко.

— Пораснах — отново натърти Оракула.

Старецът поклати глава.

— Вече е трудно да се каже, че си човешко същество.

— Я ме виж! — Тя се завъртя пред него. — Не изглеждам ли като всяка млада жена?

— Другите млади жени обикновено съсредоточават вниманието си върху това, което говорят или слушат. А ти си с часове, дори дни пред всеки друг, нали? Нашето настояще за тебе е минало. Изричаш думи, вече познати за тебе отпреди идването ми.

— Твърде прозорлив си. Радвам се, че те доведох тук.

— Дойдох по своя воля. Ако това служи на целите ти, дължи се на случайно съвпадение.

— Мисли каквото си искаш — Пенелопа рязко се обърна наляво.

— А това защо го направи? — попита Ледения.

— Твоят приятел Свирача идва насам. Пристигна преди три дни, скрит в товарния отсек на кораб. Измъкна се от космодрума през нощта. И вече знае къде съм. Ако бях останала на мястото си, един от моите служители щеше да го разпознае, преди да е напуснал Куичанча.

— И ти с едно завъртане му помогна да остане незабелязан? — усъмни се Ледения.

— Слушай, има безбройни варианти на бъдещето. Възможностите ми да му въздействам са ограничени, но поне във всяко бъдеще след това завъртане той напуска града, без да му попречат.

— Но как е възможно едно движение да повлияе на събития, предстоящи на сто и петдесет километра оттук?

— Не знам отговора на въпроса „защо и как“, но пък знам Истината — ведро отвърна Оракула. — В тази вселена на причини и следствия аз съм Причинителката, а волята и постъпките ми избират следствията.