Майк Резник - Пророчицата

— Може би ти не си повече от буболечка. Аз съм.

— Какво те кара да мислиш така? — презрително попита Мбоя.

— Защото никой не кани буболечки на разговор.

В следващите няколко минути Хлапето довърши яденето си под погледа на Мбоя, после си изпи кафето, сложи две рубли Нов Сталин на масата и най-накрая се изправи.

— Добре, нека да тръгваме.

Последва Мбоя до колата и миг по-късно пътуваха на юг, извън града. Минаха покрай няколко ферми, после намалиха до една, не по-различна от другите и спряха пред геодезичната кула, която гледаше към малко езеро.

— Няма стража — отбеляза Хлапето.

— Не й е необходима.

— Дори и ти ли?

— Дори и аз.

— Добре, нека да влизаме.

— Тя иска да те види насаме. Ще те чакам тук.

— В коя стая е? — попита Хлапето, слизайки от колата.

— Откъде да знам?!

Хлапето вдигна рамене, позволи на пътеката да го отведе до главния вход и изчака вратата да се отвори. Нямаше камери или скенери за идентифициране по ретината, нито признаци на някаква система за сигурност. Вратата се плъзна към стената и той влезе в кръгло фоайе.

— Тук съм — извика женски глас и той го последва в огромна стая, една от стените на която беше стъклена и гледаше към езерото.

Върху екзотичен стол, изработен от някакво непознато дърво, седеше Пенелопа Бейли. Беше русокоса, стройна, облечена в свободна бяла рокля. Хлапето реши, че би могла да е доста хубавичка, но някак си не притежаваше нито сексуалност, нито дори малко човечност. Имаше нещо в очите й, което не можеше да разбере. Когато се обърна към него, сякаш се взираше в нещо зад него, което единствено тя виждаше.

— Добре дошъл, господин Кайман.

Дори гласът й звучеше далечен, като че ли умът й беше някъде другаде, а останалата част от нея участваше в предварително организирано представление.

— Добро утро, Пророчице — отговори Хлапето.

— Моля, седнете.

— Къде?

— Където си изберете.

— Благодаря.

Хлапето седна върху диван, покрит с материя с металически блясък, която постоянно менеше цвета си според слънчевите лъчи.

Внезапно Пенелопа промени позата си и вдигна дясната си ръка над главата за секунда.

— Нещо не е наред ли? — попита Хлапето.

— Не.

— Изглежда не се чувствате комфортно — отбеляза той.

— Вие сте много прозрачен, господин Кайман — каза тя с почти нечовешка усмивка.

— Не разбирам какво имате предвид.

— Знаете защо промених позата си, няма смисъл да се преструвате.

— Нямам ни най-малка представа защо помръднахте — отговори Хлапето.

Тя поклати глава, все още усмихвайки се, с очи, вперени в някаква далечна точка.

— Вие дойдохте да ми искате съвет, господин Кайман, но въпреки това отказвате да бъдете честен с мен.

— Искрен съм с вас.

— Не, господин Кайман. — Тя стана и отиде до прозореца. — Дошъл сте на Моцарт, за да ме откриете, и знам, че не сте изпратен от онзи странен криминален тип, който се нарича Миропомазания… Това означава, че който ви е изпратил, ме познава от много години, отпреди да стана Пророчицата. Има само двама останали живи оттогава и единият от тях се оттегли — тя се обърна към Хлапето с очи, вперени в неговите, но фокусирани извън тях. — Изпратен сте от Карлос Мендоса, познат още като Ледения. И тъй като той не би ви пратил тук, без да ви каже коя съм и какво съм, вие знаете, че когато направя внезапно движение или извърша действия, неразбираеми за вас — каквито са повечето от тях — аз контролирам и манипулирам различните варианти на бъдещето.

Хлапето я изгледа продължително, преди да отговори.

— Бива си ви, както той ми каза.

— Приемам това като висока похвала. Той е единственият мъж, застанал някога срещу мен, единственият човек в целия свят, от когото винаги съм се страхувала.

— Все още ли се страхувате от него? — попита Хлапето.

Тя поклати глава.

— Не.

— И няма защо, той е един дебел и накуцващ старец.

— Накуцване, с което го дарих преди двайсет години.

Тя се взираше в далечината.

— Защо не го убихте тогава?

— Бях много млада — отговори Пенелопа. — Мислех, че ще умре от раните си и исках да страда.

Хлапето тъкмо щеше да се обади, когато тя протегна ръка.

— Какво има? — попита той.

— Вижте — тя посочи далечния край на езерото.

— Какво трябва да гледам?

— Там едно животинче се показа от дупката си, нали? — попита тя, все още надничайки в очите му.

— Да — съгласи се той. — Червеникавокафяво на цвят.

— Наблюдавайте внимателно — каза тя. Няколко секунди по-късно една птица се спусна надолу, сграбчи животинчето в ноктите си и отлетя с него.