Майк Резник - Пророчицата

— Само погледни — каза гордо Хлапето и посочи парчетата от бутилката върху плота.

Ледения докуцука до бара и застана на метър от стъкълцата.

— Наистина ли виждаш в тъмното?

Хлапето кимна.

— И улучвам в каквото се прицеля.

— Откъде да знам, че просто не си запомнил къде я сложи?

— Наистина ли се съмняваш? Можем да повторим опита — ще поставиш бутилка, където искаш, щом угасне осветлението.

Ледения се замисли над предложението и поклати глава.

— Няма нужда, вярвам ти. Добре де, направи ми впечатление.

— Е, и?

— От този момент работиш за мен.

— И колко ще ми плащаш?

— Зависи какво поискам да свършиш. — Ледения извади пачка кредити и ги подаде на Хлапето. — Това ще ти стигне за известно време.

— Благодаря. — Младежът прибра парите. — Кога тръгваме?

— След като си изям обяда и си опаковам нещата. Ще се срещнем при хангара.

— Благодаря, Леден. Няма да съжаляваш.

— Ще видим.

Името на планетата бе Сладка вода. Тя бе сравнително нова на междузвездния пазар на недвижими имоти — свят за оттегляне на много богатите.

Сладка вода се гордееше с по едно игрище за голф на всеки петдесет от общо тридесет и пет хилядите жители, закрити и открити басейни във всяка къща, бърза доставка по домовете от местните магазини, лекар на всеки двеста души, километър и половина плажна ивица на сладководен океан за всеки собственик на недвижим имот, внесени птици от всеки вид и цвят, ежедневни транспортни услуги до повече от дузина главни светове на Демокрацията, стотици частни хангари, половин дузина брокерски къщи, свързани с всяка главна борса на Демокрацията, високи охранителни огради около всеки недвижим имот и многобройна, но незабележима частна охрана за цялата планета.

— Сигурно са нужни куп пари, за да се настаниш тук — рече Хлапето, когато заедно с Ледения слязоха от кораба.

— Повечето хора, които живеят тук, могат да си позволят не само това — отвърна кисело той.

— Кой все пак живее тук?

— Всеки, който може да си го позволи.

— Едва ли е гъсто населено — отбеляза Хлапето.

— Не, не е.

Минаха през космодрума, в който имаше елегантен ресторант и два много скъпи магазина за подаръци. Единият продаваше само редки творби на извънземното изкуство. После излязоха на яркото слънце и ги обгърна топлият сух въздух на Сладка вода.

— Мъжът, с когото трябва да се видя, няма да говори пред непознати — обърна се Ледения към Хлапето. — Лекарите на тази планета не са никак малко. Защо не опиташ да имплантираш чипа си, докато аз се погрижа за своята работа, а след пет-шест часа ще се срещнем пред ресторанта. Ще си поръчаме хубав обяд, преди да тръгнем.

— Съгласен съм.

Ледения посочи към асансьора.

— Този води към еднорелсова платформа, от която можеш да се качиш на лентите към града и да стигнеш за около десет секунди. Там лесно ще намериш лекар.

— Ти няма ли да дойдеш в града?

Ледения поклати глава.

— Мъжът, когото търся, живее в обратната посока. Ще наема кола и ще отида при него.

— Добре. Ще се видим по-късно.

Младежът отиде до асансьора, а Ледения се погрижи за кола под наем. Няколко минути по-късно караше покрай приятна местност с имения по брега на океана, докато стигна къщата, която му трябваше.

Сви по алеята и след петстотин метра се натъкна на високоволтово енергийно поле.

— Кой е? — попита металически глас от холопредавателя.

— Карлос Мендоса.

— Проверка на файловете… Положителна идентификация.

После се чу човешки глас:

— Проклет да съм! Влизай!

Полето изчезна и Ледения измина останалите триста метра до къща от извънземен материал, който хвърляше стотици променящи се отблясъци. Бе заобиколена от басейни, тераси и екзотични градини, пълни с блестящи кристални цветя, а една дълга стъклена стена предлагаше панорамна гледка към синьозелен океан.

Спря колата и слезе върху въздушна възглавница, която плавно го отнесе до втория етаж на къщата. Когато се приближи до входната врата, завари я отворена. Тръгна по коридор с огледала от двете страни. Стар плешив мъж с тънки източени ръце и крака и малко шкембенце го посрещна.

— Карлос Мендоса! Откога не сме се виждали!

Ледения кимна.

— Как си?

— Не мога да се оплача — отвърна старецът и го поведе през коридора към огромна кръгла стая с фантастична гледка към брега.

Ледения огледа стаята и се усмихна.

— Ще те затворят в лудница, ако се оплачеш. Това се казва местенце!