Майк Резник - Перфектен убиец

— Той на коя планета е?

Ернандес сви рамене.

— Нямам представа. Разпределя времето си между двете.

— Както ги описвате, не ми изглеждат много приятни — отбеляза Найтхоук.

— Неприятни са при хубаво време — каза Ернандес. — При лошо време е много по-зле, но там му е щабът.

— Защо просто не пуснем бомба?

— Защото ще убием хиляди невинни мъже и жени — отговори Ернандес.

Найтхоук сви рамене.

— Е, просто идея.

— Не е много практична.

— Предполагам, че няма начин да се промъкна до него? — продължи Найтхоук. — Искам да кажа, щом контролира планетите, знае кой идва и си отива.

— Ще ти дам документи за самоличност, все едно, че си миньор — каза Ернандес. — С тях би трябвало да те пуснат.

— Интересна ситуация — каза Найтхоук сухо.

— Ситуацията е жестока — поправи го Ернандес. — Затова предприемаме жестоки мерки и плащаме жестока цена. — Той запали друга пура. — Запомни едно: Маркиза е опасен като теб. Ако бях на твое място, бих го застрелял на секундата, щом го видя.

— Не зная как изглежда.

Ернандес отвори чекмеджето на бюрото си и извади едно малко, шарено кубче. Той го огледа, след което го подхвърли на Найтхоук.

— Вкарай това в компютъра на кораба си. Тук са всички данни, които имаме за Маркиза, включително и скорошна холография.

— Благодаря — Найтхоук сложи кубчето в джоба си и погледна Ернандес в очите. — Ако го застрелям веднага, как ще разбера кой е виновен за атентата?

— Ако успееш да го накараш да ти каже, ще бъде много добре — започна Ернандес. — Но, откровено казано, ми се оказва огромен натиск да намеря убиеца. Лично аз, естествено, предпочитам да намеря кой го е наел, след което ще продължим разследването. Но ако искам да запазя работата си, трябва да се съобразявам с политическите правила.

— Дайте им някой, когото да обесят, иначе ще обесят вас? — усмихна се Найтхоук.

— Нещо такова.

— Има ли нещо друго, което трябва да знам? — попита Найтхоук.

— Вероятно — каза Ернандес. — Ако се сетя за нещо, ще ти го изпратя на кораба.

Найтхоук се изправи, Ернандес също.

— Тази нощ ще бъда в орбита около Солио, за да можете да се свържете, ако се сетите за нещо. — Той направи пауза. — Да разбирам ли, че координатите и звездните карти са в кубчето?

Ернандес кимна.

— Благодаря, че ме приехте — каза Найтхоук. — Ще ви докладвам, когато мога.

— Успех — каза Ернандес и Найтхоук напусна офиса.

Полковникът седна и изпи последната глътка от питието си.

— Чу ли? — каза той най-накрая.

Дребен, мургав мъж, облечен в униформа на майор, влезе в офиса през една скрита врата.

— До последната думичка — усмихна се той.

— Прати някой да го следи — нареди Ернандес. — Ако се отклони някъде по пътя за кораба, да ми се докладва.

— Наистина ли мислите, че може да се справи с Маркиза, сър? — попита майорът.

— Надявам се. Той е най-добрият за всички времена — или поне беше . — Ернандес направи пауза, замислен. — Да, смятам, че има шанс.

— А дали ще се върне жив?

— Е, това е друг въпрос. Може да е достатъчно добър да стигне до там и да убие Маркиза, но няма начин да се спаси и да се върне. А така няма да ни се наложи да плащаме другата част от наградата. — Той се загледа замислено в пурата си. — Горкият, заблуден клонинг. Истинският Перфектен убиец щеше да прозре целта ми на средата на разговора; този е твърде млад и невинен, за да разбере дори за какво ще умре.

Тундра изглеждаше така, както я беше описал Ернандес, дори по-зле. Голяма почти колкото Земята, тя беше изцяло покрита със сняг и лед. Планини, долини, плата, всичко светеше в бяло на обедното слънце. Човек можеше да ослепее от снега за минути, ако не носеше поляризирани лещи.

Навремето планетата снабдявала Олигархията с огромни количества злато, диаманти и ядрена материя. За близо две столетия всички я разравяли и ограбвали, докато в крайна сметка от огромните й богатства не останал и помен. Лицето на Тундра беше покрито с градове-призраци. Металозаводите и рафинериите стояха празни, сковани в лед или погребани под стометрови преспи. Тук-там пребиваваха малки общества от хора, които извличаха последните останки от залежи в столетните мини, но повечето миньори отдавна се бяха преместили на по-млади и плодородни планети.

Тук все още мъждукаше слаба дейност — някакво подобие на търговия, здравни грижи, хранителна промишленост и забавления за миньорите, останки от бизнес. Повечето от хората, останали на Тундра, бяха струпани в Клондайк, някога проспериращ град.