Майк Резник - Перфектен убиец

Найтхоук насочи кораба си към космодрума на Клондайк, провери местната температура, установи, че тя е минус 46 градуса по Целзий и реши да пропътува осемстотинте метра до града със скафандъра си, а не със защитните горни дрехи, които Ернандес му беше подсигурил.

Докато минаваше сред космическите кораби, които изглеждаха като замръзнали игли на слънцето, той забеляза, че два от тях бяха транспортни средства от Солио II, пренасящи храна и ликьор за местните. Почти всички останали, около четиристотин на брой, бяха частни кораби и носеха регистрационни номера от всевъзможни планети от Вътрешната граница.

Найтхоук беше преминал безпрепятствено космодрума и се придвижваше с една електрическа шейна към града, когато внезапно видя движение в ляво от него. Той спря, обърна се и се напрегна да го различи в ослепителния блясък на снега. Мярна го отново — кратко, леко и рязко движение. Стана му любопитно и зави. След минутка стигна до един дребен, слабоват човек, който лежеше и трепереше в снега. Дебелото палто, кожените ръкавици и ботуши очевидно не го предпазваха от студа.

Найтхоук се наведе и помогна на човека да седне. Очите на другия се фокусираха за момент и той каза нещо, но Найтхоук не го чу, защото беше с космическия си шлем, а и нямаше намерение да повдигне предното си стъкло при тази температура.

С жестове се опита да попита човека дали може да се изправи. Той поклати глава и Найтхоук го вдигна на крака, посочи към града и понечи да го качи на електрическата шейна. Мъжът немощно се възпротиви, след което припадна. Само минутка по-късно двамата бяха на шейната и пътуваха към Клондайк.

Когато пристигна в града, Найтхоук се замисли какво да прави с товара си. По пустите улици и тротоари непрекъснато сновяха роботи и машини, но не се виждаха никакви хора. Имаше няколко забележителни сгради — опера, театър, музей — но всички бяха изоставени и покрити със сняг, като че ли бяха от някоя по-успешна ера от историята на планетата.

Найтхоук бавно проучи града, от ляво на дясно. Офиси, магазини, барове, спортна арена, малък колизеум — всичките замразени и изоставени. Изведнъж усети леко докосване. Беше дребничкият човек, който бе спасил. Той сочеше към една сграда вдясно.

Найтхоук незабавно подкара шейната към нея и докато се приближаваше, забеляза някаква изкуствена светлина, идваща от един прозорец. Щом стигна, входната врата се разшири, колкото Найтхоук да мине с дребничкия човек, метнат на рамото му, след което отново се сви.

Мина през едно преддверие и се озова в малка таверна. Двама оранжеви извънземни, които седяха в ъгъла, му хвърлиха бърз поглед и продължиха разговора си като съскаха тихо. Един човек на бара го оглеждаше с откровено любопитство, но не се помръдна да се приближи или да му помогне. Барманът — висок, широкоплещест шишко със златисти очи — му кимна, усмихна се бегло и си продължи работата.

Найтхоук отнесе дребничкия човек на една маса, свали го внимателно на стола, след което бързо свали скафандъра си и отиде до бара.

— Прашна уличница за мен и нещо топло за приятеля ми — каза той. — Донесете ни ги като станат готови.

Той се върна и седна до новия си спътник, който изглежда си възстановяваше сетивата. На светлината Найтхоук забеляза, че кожата на човека е груба като пластове люспи, наслоени едни върху други.

— Как се чувстваш? — попита Найтхоук.

— Ужасно. — Преглътна и след няколко секунди попита: — Къде сме?

— В Клондайк.

Другият изстена.

— Сега вече ми е още по-зле. Опитвах се да ти кажа да ме вземеш на кораба си.

— Имам работа тук — отговори Найтхоук.

— Е, аз пък имам работа навсякъде другаде, само не и тук — каза спътникът му и се закашля немощно. — Опитвах се да напусна Клондайк, когато се намеси ти.

— Още десет минути в снега и щеше да си мъртъв — отвърна Найтхоук.

— Може би щях да успея да стигна до кораба си.

— И крила да имаше, нямаше да можеш.

— Е, поне щеше да е безболезнено — промърмори дребничкият човек. — Да умреш от студ е нелоша смърт.

— В сравнение с какво? — попита Найтхоук.

— В сравнение с това, което ще ми се случи, ако веднага не се махна от тоя свят, който прилича на снежна топка.

— Не си в състояние да ходиш, където и да било.

Дребничкият човек въздъхна.

— Имаш право — призна той. — Между другото — той протегна уморено ръката си — не ти благодарих за това, че ми спаси живота.

Найтхоук погледна загрубелите пръсти, без да помръдне.