Майк Резник - Перфектен убиец

— Няма нищо, приятел. Щяха ли да ме пуснат на планетата, ако има нещо заразно? — Найтхоук се усмихна, след което се протегна и стисна ръката му. — Името ми е Малой — Гущера Малой.

— Джеферсън Найтхоук.

— Чувал съм това име или нещо подобно — каза Малой. — Преди много време. Не може да си бил ти, нали?

— Не — отвърна Найтхоук. — А аз никога не съм срещал някой на име Гущера Малой.

— Преди се казвах просто Джон Джейкъб Малой — отговори дребосъкът. — Астероиден миньор. Открих злато в системата Прего, точно преди звездата да се превърне в нова. Предупреждаваха ни, че ще избухне, но аз си мислех, че имам още един ден да се изнеса. Оказа се, че греша. Слънцето избухна на трилиони огнени топки. Всичко се просмукваше през скафандъра ми. Когато го свалих, кожата ми беше станала такава . — Той протегна ръката си. — Да беше ме видял през следващите три години! Бях радиоактивен. Докторите ми се побъркаха. И разбира се, трябваше да се простя със златото си за една десета от стойността му — заровено е в някое подземие и ще минат столетия, преди някой да може да се докосне до него.

— Вече не си радиоактивен, нали?

— Не. Мога да мина през космодрума, без да запаля нито една машина. Един ден се събудих и всичката радиация беше изчезнала. Докторите ми отново се побъркаха! — Малой се изкикоти весело. — Като ми се прииска да си почина, отивам в болницата да ме изследват и да се чудят какво всъщност стана.

— Значи все още нямат обяснение?

Малой поклати глава.

— Не. Аз съм едно от чудесата на природата — направи пауза, — а такива сме много на Границата, странни сме в едно или друго отношение. — Той кимна към бармана, който идваше с напитките. — Дори Златоочко е един от нас. Само че той си е роден така.

Барманът сложи питиетата на масата и се ухили на Малой.

— Носи се слух, че те търси.

— Не ми казваш нищо ново.

Барманът се подсмихна и се върна зад бара.

Малой се изправи.

— Трябва да се махна оттук.

Зави му се свят. Опита се да се съвземе, но отново се строполи на стола си.

— Трябва да отидеш в болница — каза Найтхоук.

Дребосъкът поклати глава.

— Ще се оправя след минутка.

— Не се и съмнявам — каза Найтхоук насмешливо.

— Викат ми Гущера не само заради люспите — възрази Малой. — Проклетата звезда ми даде и гущерски метаболизъм. Като ми стане прекалено студено, изпадам в безсъзнание. Ако се стопля, се оправям. — Той се ухили изведнъж — с усмивка на влечуго. — Ако ме сложиш в сауна, ставам толкова енергичен, че не ме свърта. — Замълча за миг, след което продължи: — Както и да е, скоро ще се оправя и ще изчезна, преди да е научил, че съм тук.

— Кой?

— Маркиза. Кой друг?

— Маркиз Куинсбъри? — попита Найтхоук.

Малой направи гримаса.

— Да познаваш някой друг Маркиз?

— Какво има против теб?

— Ами, дълга и оплетена история — каза Малой. — Сигурен съм, че няма да ти е интересно.

— Всичко, което е свързано с Маркиза, ме интересува — отсече Найтхоук.

Малой се втренчи в него.

— Виж какво, Джеферсън Найтхоук — каза той, — ти ми спаси живота, така че позволи ми да ти върна услугата. Ти си един приятен млад човек. Ако искаш да доживееш и да станеш един приятен старец, отивай си вкъщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Има две причини някой на Тундра да се интересува от Маркиза. Или искаш да му служиш, или искаш да го убиеш, а някак си не ми приличаш на тези, дето изгарят от желание да му служат. — Той се вгледа в ръцете си. — Ти си още дете. А той е Маркиза. Нямаш никакъв шанс.

Найтхоук изпи до дъно Прашната си уличница.

— Нямам избор.

— Ще те убие.

— Съмнявам се — каза Найтхоук сериозно. — Доста си ме бива.

— Всяко гробище на Границата е пълно с момчета, които си ги е бивало. Прибери се вкъщи.

— Не мога. Но има нещо, което бих могъл да направя. От сега нататък си под моя закрила.

— Какви ги говориш? — смая се Малой.

— Чуй ме — отвърна Найтхоук. — Ако някой иска да ти направи нещо, ще трябва първо да се разправя с мен.

— Дявол да го вземе! — скочи на крака Малой. — Имам и по-добри занимания, вместо да бъда примамка за Маркиза. Ще ни убие и двамата. Аз изчезвам от тук — завърши той и се обърна към вратата.

Найтхоук го повали обратно на стола и след секунда Малой гледаше в насочения към него пистолет.

— Нямаш избор по този въпрос — каза Найтхоук с убедителен тон. — Аз те спасих. Животът ти ми принадлежи. Ще правя с него, каквото реша.

Малой дълго гледа Найтхоук в очите, преди да помръдне или дори да си поеме дъх.