Майк Резник - Раят

Джесика винаги ми е била любимка и я глезех толкова, колкото можеше да се глези дете на Пепони. Вероятно є дадох прекалено много. Спомням си, че когато беше на дванайсет, я заведохме на Делурос VIII за седмица и може би направихме грешка. Момиче, никога не виждало триетажна сграда, изведнъж се озова в света-столица на човешката раса, сред… колко беше населението є тогава?… единайсет милиарда души и онези свързани помежду си небостъргачи, които сякаш закриваха слънцето. Мислех си, че повечето деца ще искат да видят галактиката след такава екскурзия — и вероятно е така, но когато тя се върна вкъщи, се отдаде напълно и изцяло на фермата. А щом стана ясно, че Томас ще напусне Пепони, за да посещава първокласен университет, и че Даниел и Калеб въобще не се интересуват от фермата, тя ни помоли да є позволим да я ръководи. Не знам някога да я е напускала доброволно отново. Дори не искаше да ходи до Беренджи на пазар и винаги, когато можеше, се молеше да не го прави.

Шест или седем години след като се установихме там, нещата започнаха да се променят към по-добро. Първо, пет години поред имаше добри валежи, а когато ни удари следващата суша, комодор Куинси вече бе отгледал такъв вид мутирали захарини, които издържаха без вода, така че загубихме само чаената си реколта. Имахме и бифкейкове въпреки неимоверно многото работа по отглеждането им. Бяха чужди за планетата и хващаха всеки възможен паразит. Трябваше да ги дезинфекцираме по три-четири пъти на седмица, за да са здрави, а освен това и да ги опазим от всичките хищници.

Най-накрая започнахме да си изплащаме дълговете и открихме, че харесваме живота си. Трите по-малки деца имаха толкова много домашни любимци — повечето осиротели животни, че понякога се чудех дали не сме зоологическа градина или болница за животни, а често се случваше да спираме Даниел да не сложи някое от тях на масата за вечеря.

Социалният ни живот се въртеше около стария хотел „Вила“, на четири километра от имота на комодор Куинси, в източния край на Зелените земи. Всяка втора събота имаше събиране — изложба на домашни любимци или на цветя, концерт или танци, и ние вземахме колата за уикенда и се връщахме вкъщи освежени и готови да се изправим срещу проблемите с прехраната и земята за още две седмици. Два пъти в годината през дъждовните сезони отивахме в Беренджи и пазарувахме по цяла седмица. В началото отсядахме в хотелите „Роял“ или „Екватор“, но когато туристите ги превзеха, станахме членове на един от частните клубове, където прекарвахме времето си с приятели. Развлекателният клуб „Далианс“ беше най-известният, но имаше още поне половин дузина порядъчни заведения.

Когато пристигнахме, нашата земя възлизаше на около пет квадратни километра и бе гола, но но само за един-два дни компанията, която ни я продаде, построи къщата ни и я обзаведе, а после ни извика в офиса си да изберем надзирател. Дори не знаех, че имаме нужда от такъв, но ме увериха, че нито един човек не работи собствената си земя. Надницата на надзирател беше нещо от рода на два кредита на седмица — едно смесено питие струваше горе-долу толкова в бара „Гръмотръс“, но ми казаха, че е справедлива, и нито един от богодите никога не ми се оплака за пари.

Избрахме висок и симпатичен диг на име Бил и седмица по-късно той доведе петдесет-шестдесет от своите роднини във фермата. Прекараха два дни в строеж на колибите си, а после се заеха с работа — преораха полетата и засадиха семената. Струваше ми се, че работата можеше да свърши по-бързо и по-ефикасно трактор, но един от моите съседи ми обясни, че не е рентабилно да се внасят земеделски машини и оборудване толкова далеч от галактическия център и дори да имаше възможност, това означава да оставим всичките си богоди без работа. Не разбирах защо е толкова важно след като никой от тях не беше работил преди нашето пристигане, но ми изтъкнаха, че единственият начин богодите да имат достъп до плодородна почва е да позволим на работниците си да имат свои градини около колибите. Накрая решихме да се съобразим с установената практика, след като така или иначе не можем да си позволим трактори и комбайни.

След втората ни година там Кристина основа малка болница, защото богодите бяха напълно невежи относно всички съвременни медицински процедури. Те се размножаваха толкова бързо, че една или две години по-късно построихме и малко училище. Не бяхме подготвени да им дадем образование, но успяхме да научим повечето от тях на земен език, което малко улесни нашия живот, и на елементарните принципи на контурното земеделие 2 2 ??? и ротацията на културите. А и Калеб говореше езика на богодите като самите дигита, когато стана на пет-шест години, така че вече нямахме проблеми с общуването.