Майк Резник - Раят

— С Пепони е така.

— Вие искате ли да се върнете там?

Той поклати глава.

— Ако откриете идеалната жена, имате връзка с нея и се наложи да я оставите, ще искате ли да я видите трийсет години по-късно, когато е стара, дебела, беззъба и свадлива или ще предпочетете да си я спомняте такава, каквато е била?

— Не знам — отвърнах. — Ако наистина съм я обичал, мисля, че щях да искам.

Той вдигна рамене.

— Всеки знае себе си.

Настъпи продължителна пауза.

— Трябва да е било чудесно да се събуждаш и да виждаш земните кораби в далечината — наруших мълчанието.

— Събуждах се и виждах много неща — профъфли той. — Земни кораби, саванни дяволи, птичи ята — толкова гъсти, че не можеше да се види небето, суша, мусони… и дори Калакала.

— Бих искал да ми разкажете за живота ви на Пепони.

Той погледна часовника си и отново вдигна рамене.

— Защо не?

Не бяхме сред първите, пристигнали на Пепони, както Хардуик, Грийн или Куинси, започна Крофърд. Но когато отидохме, все още имаше пустош и човек трябваше да се бори за прехраната си с почвата, животните и природните стихии.

Служих осем години като офицер във флота и когато срещнах Кристина и се ожених за нея, сякаш дойде време да се оттегля и да се установя някъде. А Републиката практически подаряваше земи на Пепони на ветераните от войната срещу планетите-близнаци Канфор, така че решихме да се заселим.

През първите години няколко пъти бяхме готови да се откажем и да признаем, че сме направили ужасна грешка. Сушата уби първата ни реколта. Земните кораби изпотъпкаха втората. Третата се получи добра — сравнително, а четвъртата бе отнесена от наводнение. Не можеше да се предположи, че ще ни сполетят и суша, и наводнение само за три години.

Саванни дяволи, котки-демони и нощни убийци отмъкнаха повечето от животните ни за месо през първите две години, докато не престанах да използвам телени огради. Поучих се от богодите и преминах към ограждане с трънливи храсти. Сега, като хвърля поглед назад, се чудя как устояхме — освен поради факта, че сутрин се събуждаш, поглеждаш към хълмовете Бзенци и знаеш, че никога няма да намериш по-красиво място, колкото и светове да обиколиш.

Имахме четири деца — трима синове и една дъщеря, и ги отгледахме до зрелост, което е доста добър рекорд за граничен свят. Никога не съм мислил, че ще ги надживея всичките, но така стана — и това казва повече за Пепони, отколкото за мен.

Даниел, първородният, беше авантюрист. Имаше един дърволаз за домашен любимец, който обикновено стоеше на рамото му. Един ден някакъв саванен дявол го уби. Даниел не се разплака, не каза нищо… но онази нощ не можахме да го намерим, а забелязах, че и една от звуковите ми пушки липсва. На следващата сутрин, точно преди да започнем да го търсим, той се върна, влачейки саванния дявол зад себе си… и от този ден нататък стана ловецът в семейството. Нищо не можеше да накара това момче да стои пред компютъра или да си учи уроците, обаче познаваше пустошта по-добре от повечето професионални ловци и вече никога не ни липсваше месо. До деня, в който умря, едва разпознаваше буквите, но начетеността никога не е била предпоставка за оцеляване на свят като Пепони. И когато сушата ни спохождаше през няколко години, а банките ни притискаха за пари, Даниел изчезваше за месец-два и се връщаше с достатъчно очни камъни, за да държи банките настрана до следващата реколта.

Томас беше синът мечта за всеки баща: умен, хубав, трудолюбив. Винаги изпълняваше задълженията си и прекарваше времето си с книгите и компютъра, като учеше нещата заради самата радост от ученето. Винаги съм смятал, че ще стане писател като вас, ако беше оживял. Тихо момче, което никога не причиняваше неприятности и се разбираше с всички. Бях толкова щастлив, когато се ожени за момичето от съседната ферма; дори разширих къщата и му дадох новото крило като сватбен подарък.

Калеб беше малкият ни дивак. Приличаше на богодите повече от самите тях. Виках, докато останех без глас, да стои далеч от дигитата и пет минути след това той пак беше при колибите на работниците, седеше с кръстосани крака в мръсотията и слушаше откачените им истории и легенди. Дори започна да носи зъб от котка-демон около врата си, за да го предпазва от зли духове, и колкото повече Кристина и аз се опитвахме да го убедим, че хората не общуват с дигита, толкова повече той се превръщаше в диг. Изхвърлих го от къщата в деня, в който се върна от болницата — цялата му кожа бе обгорена при един от техните ритуали за възмъжаване. Едва ли е бил повече от шестнайсетгодишен тогава, но две години по-късно се сдобрихме и той се върна вкъщи. Е, не точно вкъщи; живееше в собствена тревна колиба на нашата земя. Ако хората и дигитата можеха да се кръстосват, нямаше да се учудя да си беше взел някоя от женските за съпруга.